осъждани и най-опитни престъпници, бяха представени на Дени, който познаваше Марк, който пък познаваше Ахмед. Часове наред бяха планирали и кроили, бяха спорили кой какво ще направи, кога е най-подходящият момент и къде ще отидат впоследствие. Стотина подробности, някои големи, някои малки, но всичките важни. Сега, след приключването на обира, всичко беше история. Единствената им задача беше да си вземат парите.
В осем сутринта в четвъртък се наблюдаваха взаимно как изпълняват ритуала с проследяващите устройства. Ахмед беше жив и здрав. Всички бяха налице. Джери и Марк се сбогуваха и отпрашиха от хижата и планината Поконо. Четири часа по-късно влязоха в покрайнините на Рочестър. Нямаше откъде да знаят колко агенти на ФБР търпеливо чакат и се оглеждат за пикап тойота от 2010 г., купен на лизинг три месеца по-рано. Когато Джери паркира близо до апартамента си, скрити камери заснеха как той и Марк нехайно прекосяват паркинга и се качват по стълбите до третия етаж.
Дигиталните снимки незабавно бяха изпратени в лабораторията на ФБР в Трентън. Когато Джери целуна Каръл за поздрав, ФБР вече сравняваше снимките със стоп кадрите от охранителните камери на Принстънската библиотека. Технологията на ФБР за разпознаване на лица разкри Джери — по-точно господин Джералд А. Стийнгардън — и потвърди самоличността на Марк като измамника, откраднал името на професор Невил Манчин. Тъй като Марк нямаше криминално досие, нямаше и данни за него в националната база данни. ФБР знаеше, че той е бил в библиотеката, но не и името му.
Нямаше да им отнеме много време обаче.
Решиха да наблюдават и да чакат. Джери вече им беше довел Марк, може би щеше да им даде още някой. Следобед двамата излязоха от апартамента и се върнаха до тойотата. Марк носеше евтин тъмнокафеникав спортен сак. Джери беше с празни ръце. Запътиха се към центъра на града. Джери караше бавно — стараеше се да спазва правилника и да не привлича вниманието на полицията.
15
Наблюдаваха всичко. Всяка кола, всяко лице, всеки старец на пейка в парка, скрит зад вестника си. Сигурни бяха, че не ги следят, но в този занаят човек няма и минута спокойствие. Нито виждаха, нито чуваха хеликоптера, който кръжеше някъде далече и ги следеше от близо километър от въздуха.
На гарата Марк слезе от пикапа, без да каже нито дума, взе сака си отзад и закрачи бързо към входа. Купи си билет втора класа за влака в 2:13 ч. за Пен Стейшън в Манхатън. Докато чакаше, отвори старо издание с меки корици на „Последният магнат“. Не си падаше много по четенето, но се беше вманиачил по Фицджералд. С мъка овладя усмивката си, когато си помисли за ръкописа в скривалището.
Джери се отби в магазин за алкохол и купи бутилка водка. На излизане от магазина трима едри млади мъже се изпречиха пред него, поздравиха го, показаха значките си и го осведомиха, че биха искали да поговорят. Джери отговори: не, благодаря. Имал си работа. Те също. Единият извади белезници, другият взе водката, а третият претърси джобовете му и извади портфейла, ключовете и сат-трака. Отведоха Джери до дълъг черен събърбан и после го откараха в градския арест на няма и четири преки. По време на краткото пътуване никой не проговори. Тикнаха го в празна килия, отново без да му кажат нищо. Той не попита, те не продумаха. Когато надзирателят се отби, Джери попита:
— Човече, имаш ли представа какво става?
Надзирателят се озърна в двете посоки, приведе се по-близо към решетките и прошепна:
— Не знам, приятел, но здравата си ядосал големите момчета.
Джери се изтегна на леглото в тъмната килия, зарея поглед към мръсния таван и се зачуди дали това наистина се случва. Ама как така, по дяволите? Какво се беше объркало?
Докато на него му се виеше свят, Каръл отвори входната врата и се озова срещу половин дузина агенти. Единият извади заповед за обиск. Друг ? нареди да напусне апартамента и да седне в колата, без да пали двигателя.
Марк се качи на влака в два часа. Вратите се затвориха в два и тринайсет, но влакът не потегли. В два и половина вратите се отвориха и двама мъже с тъмносини шлифери се качиха и строго се вторачиха в него. В този ужасен миг Марк разбра, че положението се влошава.
Мъжете тихо се представиха и му наредиха да слезе от влака. Единият го придържаше за лакътя, а другият взе сака му от рафта над главата. Качиха го в колата в пълно мълчание. Вбесен от тишината, Марк попита:
— Е, момчета, арестуван ли съм?
Без да се обръща, шофьорът отговори:
— Обикновено не слагаме белезници на случайни граждани.
— Добре. За какво съм арестуван?
— Ще ти обяснят в ареста.
— Мислех, че трябва вие да ми отправите обвинения, докато ми четете правата.
— Не си изпечен престъпник, нали? Не сме длъжни да ти четем правата, докато не започнем да те разпитваме. Засега се наслаждаваме на спокойствието.
