— Толкова ли ти е неприятно, че си отиваме? — попита Кей. — Хайде да тръгваме, защото Веселяка ще ни поиска наем за още един месец, а с такъв, по особени причини, ние не разполагаме.
Масрин все още се колебаеше. Кей го подмина и заприпка надолу.
— Видя ли? — попита тя от площадката на първия етаж. — Изобщо не е трудно. Хайде! Слез при мама.
Масрин измърмори няколко унили проклятия и заслиза по стълбите. Усещането стана по-силно.
Стигна до осмото стъпало и…
Стоеше сред тревиста равнина. Преходът бе така внезапен.
Ахна и примигна. В ръката си все още държеше куфара. Но къде остана каменното стълбище? А Кей? Къде в същност беше Ню Йорк?
В далечината се виждаше малка синя планина. Наблизо имаше група храсти, а пред тях стояха десетина мъже.
Масрин се намираше в някакво смътно шоково състояние. Той забеляза почти неволно, че мъжете са ниски, смугли, с яки мускули. Цялото им облекло се състоеше от парче плат, увито около бедрата. Носеха красиво резбовани и излъскани тояги.
Те също го наблюдаваха и Масрин реши, че цялата работа беше като хвърляне на ези-тура — кой бе повече изненадан.
След това един от тях изломоти нещо и те започнаха да се приближават към него.
Една тояга изтрещя по куфара му.
Шокът постепенно изчезна. Масрин се обърна, изтърва куфара и побягна като хрътка. Една тояга го удари по гърба и едва не го събори. Той стоеше с лице към малък хълм и когато се заизкачва по него, отвсякъде го засипаха стрели. Само още няколко крачки нагоре, и той разбра, че се е върнал в Ню Йорк.
Озова се на стълбището, все така забързан и преди да може да се спре, се втурна към стената. Кей беше на площадката на първия етаж и гледаше нагоре. Тя ахна, като го видя, но не каза нищо.
Масрин погледна познатите мрачни бледоморави стени на стълбището и отмести поглед към жена си.
Диваците ги нямаше.
— Какво се случи? — прошепна Кей пребледняла, като се заизкачва по стълбите.
— Ти какво видя? — запита Масрин.
Той още не можеше да почувствува изцяло въздействието на случилото се. Главата му гъмжеше от идеи, теории и изводи.
Кей се поколеба, прехапа долната си устна:
— Ти слезе няколко стъпала и след това изчезна. Вече не те виждах. Аз стоях долу и все гледах и гледах. След това чух шум и те видях пак на стълбището. Тичаше.
Те се запътиха към стаята си и отвориха вратата. Кей веднага седна на леглото. Масрин закрачи наоколо, поемайки си дъх. Идеите продължаваха да се сипят и той се затрудняваше да ги пресява.
— Няма да ми повярваш — каза той.
— Така ли? Можеш да опиташ!
Той й разказа за диваците.
— Дори да ми кажеш, че си бил на Марс — рече Кей, — пак щях да ти повярвам. Нали те видях, като изчезна.
— Куфарът ми! — внезапно извика Масрин, като си спомни как го бе изтървал.
— Остави куфара — каза Кей.
— Трябва да се върна да го взема — каза Масрин.
— Не.
— Наистина трябва. Виж какво, скъпа, това, което се случи, е съвсем ясно. Минах през някакъв пробив във времето, който ме отведе назад в миналото. Сигурно съм попаднал в праисторическите времена, ако се съди по групата посрещачи, с която се сблъсках. Трябва да се върна за куфара.
— Но защо? — попита Кей.
— Защото не мога да позволя да възникне парадокс — Масрин дори не се учуди откъде знаеше всичко това. Естествената му себичност го предпази от догадки за това, как тази мисъл се бе породила в главата му.
— Виж какво — каза той. — Куфарът ми попадна в миналото. В него имам електрическа самобръсначка, няколко панталона с ципове, пластмасова четка за коса, найлонова риза и десетина книги, някои от тях издадени през 1951 година. Имам дори „Западните пътища“ от Етисън — книга за западната цивилизация от 1490 година до наши дни. Съдържанието на този куфар може да послужи като подбуда за диваците да променят собствената си история. А да предположим, че част от тези неща попаднат в ръцете на европейците, след като открият Америка? Как би повлияло това на настоящето?
— Не зная — рече Кей. — Но и ти не знаеш.
— Напротив, знам — каза Масрин. Всичко беше кристално ясно. Той бе поразен, че тя не бе в състояние логично да го следва.
— Погледни на този въпрос ето така — каза Масрин. — Съвсем дребни и незначителни неща създават историята. Настоящето е изградено от невероятен брой безкрайно малки фактори, които са оформени и моделирани в миналото. Ако прибавиш един фактор към миналото, ще получиш друг резултат в настоящето. Но настоящето е такова, каквото е — непроменяемо. И така получаваме парадокс. А никакви парадокси не може да има.
— Защо да не може? — запита Кей.
Масрин се намръщи. Тя беше умно момиче, а го разбираше зле.
— Просто ми повярвай — каза той. — Парадоксът не се допуска в логичната вселена. — Не се допуска от кого? Той знаеше отговора. — Ето как аз разбирам нещата — продължи Масрин. — Във вселената трябва да има регулиращ принцип. Всички наши естествени закони са негов израз. Този принцип не може да търпи парадокси, защото… защото… — Той знаеше, че отговорът имаше нещо общо с овладяването на основния хаос, но не знаеше какво точно.
— Както и да е — този принцип не може да търпи парадокси.
— Откъде ти дойде тази идея? — запита Кей. Никога дотогава не бе чувала Джек да говори така.
— Отдавна имам тези идеи — заяви Масрин и си повярва сам. — Просто никога досега не е имало причина да разговаряме за тях. Но това сега няма значение — връщам се за куфара си.
Той тръгна към площадката, последван от Кей.
— Съжалявам, че не мога да ти донеса никакви сувенири — каза весело Масрин. — За жалост това също ще създаде парадокс. Всяко нещо в миналото е имало своя роля при оформянето на настоящето. Ако вземем нещото е все едно да махнеш едното неизвестно от уравнението. Няма да получиш същия резултат.
Той тръгна надолу по стъпалата.
На осмото стъпало отново изчезна.
Беше се върнал в праисторическа Америка. Диваците се бяха събрали около куфара само на няколко стъпки от Масрин. Той отбеляза с благодарност, че все още не бяха го отворили. Разбира се, самият куфар бе напълно парадоксална вещ. И появата му, както и тази на Масрин, вероятно щеше да потъне в митове и легенди. Времето притежаваше определена гъвкавост.
Като гледаше диваците, Масрин не можеше да реши дали те са предшественици на индианците, или са отделна подраса, която не е оцеляла. Чудеше се дали го смятат за враг или за градинска разновидност на зъл дух.
Той тръгна напред, блъсна двама от тях и грабна куфара си. После побягна назад, заобикаляйки малкия хълм, и се спря.
Все още бе в миналото.
Къде, взели го мътните, бе отворът във времето — чудеше се Масрин, без да забелязва колко неуместно бе проклятието му. Диваците вече идваха след него, заобикаляха малкия хълм. Масрин почти се докосна до отговора, но го загуби, когато една стрела профуча край него. Той се втурна да бяга, като се стараеше хълмът да остане между него и индианците. Дългите му крака се напрягаха, една тояга тупна зад него.
