— Спийд?
В апартамента не се чуваше никакъв звук.
— Ела тук, момчето ми.
Пак никакъв звук.
Фийрман претърси методично целия апартамент, но кучето го нямаше. Трябва да си беше тръгнало с робота.
Останал съвсем сам, Фийрман отиде в кухнята и изпи три чаши вода. Погледна храната, която му беше приготвил робота, и започна да се смее, но се спря.
Трябваше да се махне бързо оттук. Нямаше време за губене. Ако побързаше, още можеше и да успее. Да отиде някъде. Където и да е. Сега всяка секунда имаше значение.
Но Фийрман стоеше в кухнята и гледаше в пода, а минутите минаваха. Чудеше се защо и кучето го беше изоставило.
На вратата му се почука.
— Господин Фийрман!
— Не — отговори Фийрман.
— Господин Фийрман, вие трябва да напуснете веднага.
Беше хазайката. Фийрман отиде до вратата и я отвори.
— Да напусна ли? И къде да отида?
— Не ме интересува. Но вие не можете да останете повече тук, господин Фийрман. Трябва да си идете.
Фийрман се върна за шапката си, сложи я на главата си, огледа апартамента и излезе. Остави вратата отворена.
Навън го чакаха двама мъже. Лицата им не се виждаха в тъмнината.
— Къде искате да отидете? — попита го единият.
— Че къде бих могъл да отида?
— В Хирургията или в Академията.
— Тогава в Академията.
Те го качиха в една кола и тръгнаха веднага. Фийрман се облегна. Беше твърде изтощен, за да мисли. Усещаше хладния полъх върху лицето си, а леките вибрации на колата му бяха приятни. Но пътуването му се стори безкрайно дълго.
— Пристигнахме — каза най-после един от мъжете. Спряха колата и го заведоха в огромна сива сграда. Влязоха в малка, гола стая. В средата й имаше бюро с табела: РЕГИСТРАТУРА. Почти върху половината от бюрото се бе излегнал някакъв мъж, който спеше и леко похъркваше.
Един от хората, които доведоха Фийрман, се изкашля силно. Регистраторът веднага зае седнало положение и разтърка очите си. Сложи си очила и погледна сънливо към тях.
— Кой? — попита той.
Двамата пазачи посочиха Фийрман.
— Добре. — Регистраторът се протегна, а след това отвори голяма тетрадка. Написа нещо в нея, после откъсна листа и го подаде на единия от пазачите на Фийрман. Двамата излязоха веднага.
Регистраторът натисна един бутон, а после се почеса яростно по главата.
— Пълнолуние — каза той на Фийрман с явно доволство.
— Какво? — не разбра Фийрман.
— Казвам, че е пълнолуние. Когато луната е пълна, тук идват повече като вас. Или поне така изглежда. Мислех си даже да правя изследване по този въпрос.
— Повече ли? Повече какво? — попита Фийрман, който още се съвземаше от шока, че се намира в Академията.
— Не ставай тъп — отвърна наперен регистраторът. — Когато има пълнолуние, при нас пристигат повече десетки. Не съм сигурен, че има някаква връзка, но… А, ето го, и пазачът.
Един униформен пазач се приближи до бюрото, като оправяше вратовръзката си.
— Заведи го в 312 АА — каза регистраторът. Докато Фийрман и пазачът се отдалечаваха, той свали очилата си и отново легна върху бюрото.
Пазачът поведе Фийрман през мрежа от коридори, по които имаше много врати. Коридорите като че ли се разклоняваха безредно в други, под всякакви ъгли, а някои даже извиваха като старинни улици. Докато вървяха, Фийрман забеляза, че вратите не бяха номерирани поред. Мина покрай 3112, после 25 П, след това покрай 14. А беше сигурен, че са преминали покрай номер 888 три пъти.
— Как успявате да намерите пътя? — попита той пазача.
— Това ми е работата — отвърна му онзи сравнително любезно.
— Няма система — отбеляза след малко Фийрман.
— Не може и да има — каза пазачът с почти доверителен тон. — В началото това място бе планирано с по-малко стаи, но после започна тъпканицата. Пациенти, пациенти, всеки ден все повече и никакъв признак за намаляване. Затова стаите бяха смалени и трябваше да се прекарат нови коридори.
— Но как лекарите откриват своите пациенти? — попита Фийрман.
В това време те стигнаха 312 АА. Без да отговори на въпроса, пазачът отключи вратата и когато Фийрман влезе, я затвори и заключи зад него.
Стаята беше много малка. Вътре имаше едно легло, стол и шкафче, които запълваха цялото пространство.
Почти веднага Фийрман чу гласове пред вратата. Някакъв мъж каза:
— Тогава на кафе в бюфета след половин час.
В ключалката на вратата се завъртя ключ. Фийрман не чу отговора, но чу смях. Дебелият мъжки глас каза:
— Да, още сто и ще трябва да дълбаем подземията за помещения!
Вратата се отвори и един мъж с брада и бяло сако влезе вътре с лека усмивка. Лицето му прие професионално изражение веднага щом видя Фийрман.
— Легнете върху леглото, ако обичате — каза той възпитано, но с непреклонен глас, като да изричаше команда.
Фийрман остана прав.
— Сега, след като вече съм тук, може ли да ми обясните какво означава всичко това? — попита той.
Брадатият мъж бе започнал да отключва шкафа. Той изгледа Фийрман с леко подигравателно изражение и вдигна веждите си.
— Аз съм лекар — каза той. — Не съм лектор.
— Разбирам, но сигурно…
— Да, да — каза докторът и повдигна рамене безпомощно. — Знам. Имате право да знаете и така нататък. Но на вас наистина трябваше да ви обяснят всичко, преди да дойдете тук. Аз само си върша работата.
Фийрман все още беше прав.
— Легнете като добър човек на леглото — каза лекарят. — След това ще ви разкажа всичко. — Той се обърна към шкафа.
На Фийрман му мина мисълта да се пребори с него, но реши, че хиляди други сигурно също са си го мислили. Без съмнение тук бяха предприели някакви предпазни мерки. Той легна върху леглото.
— Академията — заговори лекарят, докато бърникаше из шкафа — явно е продукт на нашето време. За да я разберете, вие първо трябва да разбирате времето, в което живеем. — Лекарят направи драматична пауза и продължи с явно удоволствие. — Психично здраве! Но има много ограничения, както знаете, особено в областта на социалния живот. Колко лесно може да се разстрои психиката! А веднъж разстроена, ценностната система се променя, човек започва да изпитва странни надежди, да има други идеи, теории, а накрая преминава към действия. Сами по себе си тези неща може и да не са ненормални, но те неминуемо се отразяват зле на обществото. Защото движението в каквато и да било посока вреди на едно статично общество. Сега, след хиляди години проливане на кръв, ние сме си поставили за цел да предпазваме обществото от болните личности. Затова всеки поотделно е длъжен да избягва онези мисли и особени
