— Естествено, аз вършех това поради невротични причини. Желание за власт, доста сериозна доза конкурентноспособност. Преминах терапия за замяна.
— Но аз не виждам нищо лошо в желанието да разширяваш бизнеса си — каза Фийрман.
— Мили Боже, ти нищо ли не разбираш от социално здраве и отговорност, мой човек? Та аз бях на път да стана
— Значи се приспособи — каза Фийрман.
— Можех да избирам между мозъчна хирургия, Академията и приспособяването. За щастие аз намерих изход в спорта. И потиснах егоистичните си нагони заради доброто на човечеството. Но важното е следното, Фийрман. Аз бях тръгнал към червената линия. И се приспособих, преди да стане твърде късно.
— И аз с удоволствие бих се приспособил — каза Фийрман. — Само ако знаех какво не е наред у мен. Проблемът е, че наистина не знам.
Морган се замисли и мълча дълго.
— Смятам, че ти е нужна почивка, Фийрман — каза накрая той.
— Почивка ли? — Фийрман моментално застана нащрек. — Искаш да кажеш, че съм уволнен?
— Не, разбира се, че не. Искам да бъда честен, да играя честно тази игра. Обаче аз имам екип, който работи тук — широкият жест на Морган обхвана канцеларията, сградата, града. — Ненормалността е коварно нещо. През миналата седмица показанията на още няколко души започнаха да се покачват.
— И аз съм заразата.
— Трябва да се подчиняваме на правилата — каза Морган, застанал прав пред бюрото на Фийрман. — Твоята заплата ще си върви, докато постигнеш някакво решение на въпроса.
— Благодаря — отвърна студено Фийрман. Той се изправи и си сложи шапката.
Морган положи ръка върху рамото му.
— Академията ли избра? — попита той тихо. — Искам да кажа, че след като нищо друго не помага…
— Определено и окончателно не — отговори Фийрман, като го гледаше право в малките сини очи.
Морган се извърна.
— Ти като че ли имаш някакви нелогични предразсъдъци спрямо Академията. Защо? Знаеш, че нашето общество е добре организирано. Не можеш да очакваш, че ще бъде разрешено нещо, което вреди на общото благосъстояние.
— Съгласен съм. Но защо не се знае нещо повече за Академията?
Те минаха през притихналия офис. Никой от мъжете, които Фийрман познаваше толкова отдавна, не вдигна поглед от работата си. Морган отвори вратата.
— Ти знаеш всичко за Академията — каза той.
— Не знам как лекува.
— А всичко ли знаеш за който и да било вид терапия? Можеш ли да ми кажеш нещо за терапията за замяна? Или за анализа? Или за редукцията на Олгиви?
— Не. Но имам представа как лекуват.
— Всеки я има — изрече триумфално Морган. След това понижи глас — То е съвсем същото. Явно Академията не ни дава такава информация, защото тя може да попречи на самия процес на лечение. Няма нищо странно в това, нали?
Фийрман се замисли над думите му и позволи на Морган да го изведе в коридора.
— Съгласен съм. Но я ми кажи защо никой не напуска Академията? Това не ти ли се струва странно?
— Разбира се, че не. Ти самият имаш странни възгледи. — Морган натисна копчето на асансьора, докато говореше. — Като че ли се опитваш да създадеш някаква мистерия там, където тя въобще не съществува. И без да си пъхам носа в тяхната работа, аз мога да предположа, че лечението им включва оставането на пациента в Академията. Няма нищо странно в промяната на обкръжението. Това се прави непрекъснато.
— Ако е така, защо не го казват?
— Фактите говорят сами за себе си.
— А къде тогава е доказателството за стопроцентовия успех на лечението?
Асансьорът пристигна и Фийрман влезе в кабината.
— Доказателството е в това, че те го отчитат — каза Морган. — Лекарите не могат да лъжат. Просто не могат, Фийрман!
Морган започна да казва още нещо, но вратите на асансьора се затвориха. Той тръгна надолу и Фийрман разбра шокиран, че си е загубил работата.
Странно чувство беше да знае, че вече е безработен. Нямаше къде да иде. Често беше мразил работата си. Имаше сутрини, когато пъшкаше рамо при мисълта, че ще прекара още един ден в службата. Но сега, когато вече я нямаше, той разбра колко важна е била тя за него, колко солидна и надеждна е била. Помисли си, че човек е едно нищо, ако не работи.
Крачеше безцелно из града и се опитваше да мисли. Но му беше невъзможно да се съсредоточи. Мислите му се изплъзваха, не можеше да се спре на никоя от тях. От време на време се появяваше образът на жена му, а той дори не можеше да мисли за нея, защото градът го потискаше с лицата, звуците и миризмите си.
Единственият план за действие беше неизпълним. „Избягай — казваха му паническите чувства. — Иди някъде, където никога няма да те открият. Скрий се!“
Но Фийрман знаеше, че това не е решение на проблема. Бягството си беше чисто доказателство за отклонението му от нормата. Защото всъщност от какво искаше да избяга? От най-здравото и най-идеалното общество, което човекът е създал ли? Само луд би избягал от него.
Фийрман започна да забелязва хората, покрай които минаваше. Те изглеждаха щастливи, изпълнени с новия дух на Отговорността и Социалното здраве, готови да жертват старите чувства заради новата ера на мира. Това беше хубав свят. Страхотно хубав свят. Защо той не можеше да живее в него?
Само ако можеше да открие как.
След като обикаля с часове, Фийрман установи, че е гладен. Влезе в първата закусвалня, която съзря. Тя беше пълна с работници, тъй като бе стигнал почти до доковете.
Той седна, разгледа менюто и си каза, че му е нужно време, за да си помисли. Трябваше да прецени правилно действията си, да разбере.
— Хей, господине.
Той вдигна глава. Плешивият и небръснат барман го гледаше.
— Какво?
— Излез оттук.
— Защо? — попита Фийрман, опитвайки се да овладее внезапната си паника.
— Тук не сервираме на луди — каза барманът. Той посочи психометъра на стената, който отбелязваше състоянието на всеки влязъл. Черната стрелка показваше малко над деветката. — Излизай.
Фийрман огледа останалите мъже на бара. Те бяха седнали в редица, облечени в еднакви груби, кафеникави дрехи. Шапките бяха нахлупени върху очите им и като че ли всичките четяха вестник.
— Имам изпитателен…
— Излизай — повтори барманът. — Законът сочи, че имам право да не сервирам на деветки. Това дразни клиентите ми. Хайде, чупка.
Работниците на бара останаха неподвижни. Никой не гледаше към него. Фийрман почувства как кръвта се изкачва към лицето му. Внезапно усети, че му се иска да удари този плешив череп, да се развърти из редицата слушащи мъже с един сатър и да изпръска мръсните стени с кръвта им. Да убива. Но, разбира се,
