— Съжалявам, господине — отвърна веднага роботът.
— Съжаляваш ли? — Фийрман погледна любопитно машината. — Защо?
— Аз съм лично заинтересуван от вашето благосъстояние, господине — отвърна роботът. — Както и Спийд в рамките на собствената си интелигентност. Едно писмо от госпожа Фийрман би повдигнало духа ви. Ние съжаляваме, че нямате писмо.
Спийд излая леко и наклони глава встрани. Съчувствие от машина, помисли си Фийрман, и съжаление от животно. Но така или иначе им беше благодарен.
— Аз не я обвинявам — каза той. — Не мога да очаквам от нея да остане с мен завинаги. — Той изчака, като се надяваше роботът да му каже, че жена му ще се върне и той скоро ще се поправи. Но роботът застана мълчаливо до Спийд, който отново бе заспал.
Фийрман отново прегледа пощата. Имаше няколко сметки, една реклама и малко твърдо пликче. Обратният адрес на него беше Академията и Фийрман го отвори бързо. Извади картичка, на която пишеше:
„Скъпи господин Фийрман, вашата молба за постъпване бе разгледана и приета. Ще се радваме да ви видим по всяко време. Благодарим. Директорите.“
Фийрман погледна картичката накриво. Никога не беше подавал молба за приемане в Академията. Това беше последното нещо на този свят, което би поискал да направи.
— Да не е идея на жена ми? — попита той.
— Не знам, господине — отвърна роботът.
Фийрман повъртя картичката в ръцете си. Естествено, винаги бе знаел за съществуването на Академията. Всеки го знаеше, тъй като съществуването й засягаше всички страни на живота. Но всъщност той знаеше твърде малко за тази важна институция. Изненадващо малко.
— Какво е Академията? — попита той.
— Голяма, ниска, сива сграда — отвърна му роботът. — Намира се в югозападната част на града и дотам може да се стигне с градския транспорт.
— Но какво представлява?
— Законна терапия — отвърна роботът. — Достъпна за всеки по писмена или устна молба. Освен това Академията е доброволен избор за всички хора с показания над десет като алтернатива на хирургическата промяна на личността.
Фийрман въздъхна нетърпеливо.
— Всичко това го знам. Но каква е тяхната система? Какъв вид терапия прилагат?
— Не знам, господине.
— А какъв е процентът на излекуваните?
— Сто процента, господине.
Фийрман си спомни и друго. Нещо, което му се стори доста странно.
— Чакай, чакай — каза той. — Никой не напуска Академията. Прав ли съм?
— Няма данни за напуснали след физическо постъпване в Академията — отвърна роботът.
— Защо?
— Не знам, господине.
Фийрман смачка картичката и я пусна в един пепелник. Всичко това беше много странно. Академията беше толкова известна, нещо толкова обикновено, че човек никога не се сещаше да разпита за подробности. Академията винаги е била някакво мъгляво, далечно и нереално място. Тя беше мястото, където човек отива, ако показанията му надхвърлят десетката, тъй като на никого не му се иска да преживее лоботомия, топектомия или някакъв друг процес, включващ органична загуба на личността. Но, разбира се, човек се опитваше да не мисли за възможността да стигне над десетката, тъй като самата мисъл вече бе признание за нестабилност и затова никой не мисли за избора, който му се предлага, ако това се случи.
За първи път в живота си Фийрман реши, че тази работа не му харесва. Трябваше да направи някои проучвания. Защо никой не напускаше Академията? Защо не се знаеше нещо повече за лечението там, щом като постигат наистина стопроцентово излекуване?
— По-добре да ида на работа — каза Фийрман. — Приготви ми нещичко за вечеря.
— Да, господине. Приятен ден, господине.
Спийд скочи от канапето и го последва до вратата. Фийрман клекна и погали продълговатата черна глава на кучето.
— Не, моето момче, ти стой вътре. Днес няма да заравяме кокали.
— Спийд не заравя кокали — обади се роботът.
— Точно така. — Днешните кучета, както и господарите им, рядко изпитваха чувство на несигурност. В днешно време никой не се запасяваше. — Сбогом. — Той мина бързо покрай вратата на хазайката си и излезе на улицата.
Фийрман закъсня за работа с почти двайсет минути. Когато влезе в сградата, забрави да покаже документа си за изпитателен срок на четящия механизъм до вратата. Гигантският психометър го изследва, индикаторът му хвръкна над седем и лампите му засветиха в червено. Един груб металически глас извика по високоговорителя:
— Господине! Господине! Отклонението ви от нормата премина границата от седем пункта! Моля, веднага уредете лечението си!
Фийрман бързо извади документа си за изпитателен срок от куфарчето. Но машината гаднярски продължи да му натяква още цели десет секунди. Всички във фоайето го гледаха. Куриерите спряха на място, доволни, че са станали свидетели на скандал. Бизнесмените и секретарките започнаха да си шушнат, а двама психополицаи си размениха многозначителни погледи. Ризата на Фийрман се напои с пот и залепна за гърба му. Той потисна желанието си да побегне от сградата и се насочи към асансьора. Но кабината бе почти пълна и Фийрман не се реши да влезе.
Изкачи се по стълбите до втория етаж и после взе асансьора за нагоре. Когато стигна етажа на агенция Морган, той вече се бе успокоил. Показа документа си за изпитателен срок на психометъра пред вратата, избърса лицето си с кърпа и влезе.
Всички в агенцията знаеха какво се беше случило. Разбра го от тишината и отвърнатите им лица. Фийрман влезе бързо в канцеларията си, затвори вратата и окачи шапката си на закачалката.
Седна зад бюрото си все още малко разстроен и изпълнен със злоба към психометъра. Ако можеше да смачка всичките тези проклети машини! Винаги се месят, посягат да ти издърпат ухото, нервират те…
Фийрман бързо си наложи да не мисли за това. Психометрите не бяха виновни. Да мисли за тях като за живи преследвачи си беше чиста параноя и може би симптом на настоящото му болестно състояние. Тези машини бяха построени по желание на хората. Обществото като цяло, напомни си той, трябва да бъде предпазвано от личността, точно както човешкото тяло трябва да бъде пазено от вредното въздействие на коя да е от частите му. Колкото и да обичаш жлъчния си мехур, ти ще го жертваш без жал, ако той вреди на останалите ти органи.
Фийрман чувстваше, че в тази аналогия нещо не е напълно в ред, но реши да не продължава да мисли за това. Трябваше да научи нещо повече за Академията.
След като си запали цигара, той набра номера на службата за определяне на лечение.
— Мога ли да ви помогна, господине? — попита любезен женски глас.
— Бих искал повече информация за Академията — каза Фийрман, като се чувстваше пълен глупак. Академията беше толкова позната, част от всекидневния живот, че беше тъпо да пита за нея. Все едно че пита каква форма на управление има собствената му държава.
— Академията се намира…
— Знам къде се намира — каза Фийрман. — Искам да знам какъв вид лечение се прилага там.
— Не разполагаме с такава информация, господине — каза жената след кратка пауза.
— Така ли? Аз пък мислех, че всички данни за лечението срещу заплащане са достъпни за обществеността.
— Технически е така — отвърна бавно жената. — Но Академията всъщност не предлага лечение срещу
