Академията

решения, които биха го направили потенциално опасен и склонен към промяна. Това желание за статичност, което е нашият идеал, изисква почти нечовешка твърдост и решителност. И ако я нямате, свършвате тук, при нас.

— Не разбирам… — започна Фийрман, но лекарят го прекъсна.

— Необходимостта от Академията вече трябва да ви е ясна. Днешната мозъчна хирургия е последната ефективна алтернатива за психиката. Но за човек е неприятно да приеме такава наистина ужасна алтернатива. Мозъчната хирургия, прилагана от държавните органи, включва смъртта на оригиналната личност, което означава истинска смърт. Академията се опитва да облекчи подобни неприятности, като предлага друга алтернатива.

— Но каква е тази алтернатива? Защо не ми я кажете?

— Честно казано, повечето хора предпочитат да не знаят. — Докторът затвори и заключи шкафа, но Фийрман не можа да види какви инструменти беше избрал. — Уверявам ви, че вашата реакция не е типична. Вие предпочитате да мислите за нас като за нещо тъмно, мистериозно, плашещо. Това се дължи на вашата болест. Здравите хора виждат в нас панацея, приятно и неясно освобождаване от определена мрачна действителност. Те ни приемат с доверие.

Докторът се позасмя.

— За повечето хора ние представляваме раят.

— Тогава защо не са познати вашите методи?

— Честно казано — заговори тихо докторът, — по-добре е да не се вглеждаме отблизо в методите на работа дори и в рая.

— Значи цялата работа е измама! — каза Фийрман, опитвайки се да седне. — Вие ще ме убиете!

— Мога да ви уверя, че няма — каза докторът, като го буташе леко, докато Фийрман отново легна.

— Тогава какво точно ще направите?

— Ще видите.

— А защо никой не се връща?

— Защото предпочитат да не го правят — отвърна лекарят. Преди Фийрман да успее да се помръдне, той вкара иглата дълбоко в ръката му и го инжектира с някаква топла течност.

— Трябва да помните — каза лекарят. — Обществото трябва да бъде защитено от личността.

— Да — отвърна сънливо Фийрман. — А кой ще защити личността от обществото?

Стаята загуби очертанията си и въпреки че докторът му отговори, Фийрман не успя да чуе думите му, но беше сигурен, че те са мъдри, точни и съвсем правилни.

Когато дойде на себе си, той установи, че се намира в една обширна равнина. Слънцето изгряваше. В бледата светлина около глезените му пълзеше мъгла, а тревата беше влажна и хлъзгава.

Фийрман беше леко изненадан да види, че жена му е застанала вдясно от него. Вляво, притиснат до крака му, се намираше Спийд, който трепереше леко. Изненадата му премина бързо, защото жена му и кучето трябваше да бъдат точно тук — до него — преди битката.

Напред мъглата скриваше фигурите на хора, а когато те приближиха, Фийрман успя да ги разпознае.

Това бяха враговете! Процесията се водеше от неговия робот, проблясващ нечовешки на бледата светлина. Там беше Морган, който крещеше на началник-секцията, че Фийрман трябва да умре, и Флин, онзи изплашен човек, който криеше лицето си, но въпреки това напредваше. Там беше и хазайката, която викаше: „Никакъв дом за него!“ А зад нея бяха лекарите, регистраторите и пазачите. След тях маршируваха милиони мъже в груби работнически дрехи и шапки, покриващи лицата им, стиснали в ръце вестници.

Фийрман се напрегна в очакване за тази смъртоносна битка против враговете, които го бяха предали. Но през ума му премина съмнение. Дали всичко това беше реално?

В болезнено видение внезапно пред очите му застана дрогираното му тяло, лежащо в номерирана стая в Академията, докато душата му бе тук, на тази несъществуваща земя, където трябваше да се бие със сенки.

На мен ми няма нищо! В момент на кристална яснота Фийрман разбра, че трябва да избяга. Съдбата му не беше тук, където трябваше да се бие с несъществуващи врагове. Трябваше да се върне в реалния свят. Сегашното положение не можеше да продължава вечно. Пък и какво щеше да прави човечеството с всичките тези безмозъчни и безволеви същества, откъснати от човешката раса?

Никой ли не напуска Академията? Той обаче ще я напусне! Фийрман се отърси от виденията и почти усети как безжизненото му тяло се размърда върху леглото, започна да пъшка, да се движи…

Но неговата съпруга от съня го хвана за ръката и посочи напред. Кучето му от съня заръмжа към напредващия враг.

Моментът отмина завинаги, но Фийрман така и не разбра. Той забрави решението си, забрави земята, забрави истината, а краката му разпръснаха капчици роса, когато той хукна напред, за да започне битката с враговете.

,

Информация за текста

© 1954 Робърт Шекли

© 1996 Рени Димитрова, превод от английски

© 1996 Росен Димитров, превод от английски

Robert Sheckley

The Academy, 1954

Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Издание:

Робърт Шекли. Събрани разкази, том 2

„Мириам“ ЕООД, София, 1996

Превод: Рени Димитрова, Росен Димитров, 1996

ISBN: 954-9513-03-3

The Collected Short Fiction, Book Two, 1991

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8830]

Последна редакция: 2008-08-14 08:00:00