заплащане. Тя приема пари, обаче пациентите се лекуват на благотворителни начала без заплащане. Освен това тя отчасти е субсидирана от държавата.
Фийрман изтръска пепелта от цигарата си.
— Аз пък мислех, че всички държавни институции са прозрачни за обществеността — каза той нетърпеливо.
— По принцип е така. С изключение на онази информация, която би навредила на обществото.
— Значи информацията за Академията е вредна за обществото? — Фийрман зададе въпроса триумфално, защото почувства, че е достигнал същността на интересуващия го проблем.
— О, не, господине! — гласът на жената започна да трепери. — Не бих искала да ме разберете така! Просто ви съобщих основните правила за получаване на информация. Академията, макар и създадена със закон, се ползва с известни надзаконови права. Този статут й е разрешен поради това, че е постигнала стопроцентово излекуване на постъпилите.
— Къде бих могъл да видя някои от излекуваните? — попита Фийрман. — Разбрах, че никой не напуска Академията.
Фийрман си помисли, че сега ги е хванал натясно и зачака отговор. Стори му се, че чува някакъв шепот в слушалката. Изведнъж заговори висок и ясен мъжки глас.
— На телефона е началник-секцията. Някакъв проблем ли има?
Когато чу острия мъжки глас, Фийрман едва не изпусна слушалката. Чувството му за триумф го напусна и му се прииска да не беше звънял. Но се насили да продължи разговора.
— Искам информация за Академията.
— Тя се намира…
— Не! Говоря за истинска информация! — отчаяно каза Фийрман.
— За каква цел желаете да ползвате тази информация? — попита началник-секцията и гласът му веднага заприлича на спокойния, почти хипнотичен глас на терапевт.
— За лична цел — отвърна бързо Фийрман. — След като Академията е терапевтична алтернатива, от която мога да се възползвам по всяко време, аз бих желал да знам повече, за да мога да преценя…
— Много добре — каза началник-секцията. — Но моля да уточните. Дали питате с полезна, функционална цел, която да ви помогне да се интегрирате по-добре в обществото, или това ви желание е породено от любопитство, което води до тревога и други, по-дълбоки разстройства?
— Питам, защото…
— Как се казвате? — изведнъж запита началник-секцията.
Фийрман не отговори.
— Какво е показанието ви?
Фийрман пак не отговори. Опитваше се да прецени дали разговорът вече е проследен и реши, че е така.
— Съмнявате ли се в принципната полза от Академията?
— Не.
— Тогава какъв е проблемът ви? Защо не ми кажете името си и показанието за психостабилност? Защо чувствате нужда от подобна информация?
— Благодаря — измърмори Фийрман и затвори. Той разбра, че това телефонно обаждане бе ужасна грешка от негова страна. Беше действие на някой с показание над осем, а не на нормален човек. Началник- секцията, с опита си, бе разбрал това веднага. Естествено, че той нямаше да даде информация на осмак! Фийрман разбра, че трябва да наблюдава по-сериозно действията си. Да ги анализира и да ги разбере, ако се надява изобщо някога да се върне в статистическата норма.
Докато седеше така, на вратата му се почука. Влезе шефът му, господин Морган. Той беше едър човек с пълно, месесто лице. Застана пред бюрото на Фийрман и забарабани с пръсти по него. Изглеждаше притеснен, като хванат на местопрестъплението крадец.
— Чух онова съобщение долу — каза той, като се мъчеше да не поглежда Фийрман и потропваше енергично с пръсти.
— Моментно състояние — отвърна автоматично Фийрман. — Всъщност показанията ми вече спадат. — Докато казваше това, просто не можеше да погледне Морган. Двамата мъже се бяха втренчили упорито в различни ъгли на стаята. Най-накрая очите им се срещнаха.
— Гледай Фийрман, опитвам се да не се меся в работите на хората — каза Морган и седна в края на бюрото. — Но, по дяволите, човече, нормата е работа на всеки. Ние всички сме в кюпа. — Тази мисъл като че ли засили убеждението на Морган. Той се понаведе напред и заговори искрено: — Знаеш, че отговарям за всички хора тук. Тази година ти за трети път си в изпитателен срок. — Той се поколеба и продължи: — Как започна това?
Фийрман поклати глава.
— Не знам, господин Морган. Живеех си съвсем спокойно, а изведнъж показанията ми започнаха да се качват.
Морган помисли малко и поклати глава.
— Не може да е толкова просто. Преглеждан ли си за мозъчно увреждане?
— Увериха ме, че няма органични промени.
— Терапия?
— Всичко — каза Фийрман. — Електротерапия, анализи, метода на Смит, обучение по Ранъс, девио- мисли, диференциация…
— И какво ти казаха? — попита Морган.
Фийрман си спомни безкрайната редица терапевти, които бе посетил. Бяха го изследвали от всички страни, които предлагаше психологията. Бяха го дрогирали, шокирали, изследвали. Но резултатът беше само един.
— Не знаят.
—
— Нищо особено. Някакво безпокойство, дълбоко потиснати фобии, невъзможност да приема действителността. Всички са съгласни, че съм здрав. Даже от Персонална реконструкция не успяха да се хванат за нищо.
— Прогноза?
— Не особено добра.
Морган се изправи и започна да се разхожда с ръце на гърба.
— Фийрман, мисля, че това е въпрос на желание. Ти искаш ли наистина да бъдеш част от нашия екип?
— Опитах всичко…
— Сигурно. Но
— Предполагам, че не — отвърна Фийрман с искрено съжаление.
— Вземи пример от мен — заговори Морган, застанал пред бюрото с разкрачени крака. — Преди десет години тази агенция беше два пъти по-голяма, отколкото е сега, и се развиваше! Аз работех като луд, разширявах владенията си, инвестирах, печелех пари, много пари.
— И какво стана?
— Неизбежното. Показанията ми скочиха от две цяло и три на седем. Вървях по лош път.
— Няма закон, който да забранява печеленето на пари — възрази му Фийрман.
— Разбира се, че няма. Но има психологически закон против печеленето на твърде много пари. Днешното общество не е пригодено за такова нещо. Конкурентното и агресивното поведение са отхвърлени в голяма степен от нашата раса. Все пак ние живеем така повече от сто години вече. През цялото това време не е имало нови изобретения, войни, каквато и да било голяма разработка. Психологията нормализира нашата раса, като изхвърли ирационалния елемент от мисленето ни. Затова с моето държание и възможности аз все едно играех тенис срещу дете. И не можех да се спра.
Лицето на Морган почервеня и той започна да диша тежко. Но се овладя и продължи с по-спокоен тон.
