Робърт Шекли
Риболовен сезон
Живееха в новия квартал само от седмица и това бе първата им покана. Пристигнаха точно в осем и тридесет. Семейство Кармайкъл явно се бяха подготвили за посещението, защото входната врата бе леко отворена и осветена, а холът блестеше в светлина.
— Добре ли изглеждам? — попита Филис. — Прави ли са ми ръбовете, прическата в ред ли ми е?
— Страхотна си с тази червена шапка — увери я съпругът. — Само да не вземат да ти завидят. — Тя му отвърна с усмивка и натисна звънеца. Вътре се чу тих звън на камбанки.
Малън нагласи вратовръзката си, докато чакаха. Той подръпна кърпичката в джоба на сакото си на милиметър.
— Може би правят джин в килера — каза той на жена си. — Да звънна ли пак?
— Не… Изчакай. — Те почакаха малко и той звънна отново. Пак се чуха камбанките.
— Това е много странно — каза Филис след малко. — За тази вечер беше, нали? — Съпругът й кимна. Семейство Кармайкъл бяха оставили прозорците си отворени, за да влиза топлият пролетен въздух. През венецианските щори се виждаше подредена за игра на бридж маса, столове, поставени на място, подноси със сладки, всичко готово за гости. Но никой не отваряше вратата.
— Може ли да са излезли? — попита Филис Малън. Съпругът й бързо пресече моравата до гаража.
— Колата им е вътре. — Той се върна и бутна леко външната врата. Тя се отвори повече.
— Джими… Не влизай.
— Няма. — Той подаде глава през отвора. — Здравейте! Има ли някой вкъщи?
Тишина в къщата.
— Здрасти! — извика той и се заслуша внимателно. Чуваше шума от петъчната вечер у съседите — хората разговаряха и се смееха. Една кола мина по улицата. Той продължи да се ослушва. Някъде из къщата скръцна дъска, след което отново настъпи тишина.
— Не може да са излезли и да са оставили къщата си отворена — каза той на Филис. — Трябва нещо да се е случило. — Той пристъпи вътре. Тя го последва, но остана притеснена в хола, докато той отиде в кухнята. Чу го да отваря вратата на килера и да вика: „Има ли някой вкъщи!“ После я затвори. Върна се в хола, намръщи се и се изкачи по стълбите към горния етаж.
След малко Малън се върна. Изразът на лицето му бе учуден.
— Тук няма никой — каза той.
— Хайде да се махаме — изрече Филис, внезапно изплашена от осветената празна къща. Те поспориха дали да оставят бележка, решиха, че не е нужно и се отдалечиха по пътеката.
— Не трябваше ли да затворим входната врата? — попита Джим Малън и се спря.
— Какъв смисъл има? Всички прозорци са отворени.
— Все пак… — Той се върна и затвори вратата. Двамата се върнаха към дома си. Вървяха бавно и се извръщаха да погледнат към къщата. Малън като да очакваше, че Кармайкълови ще ги догонят с викове „Изненада!“
Но къщата си остана мълчалива.
Техният дом се намираше само на една пресечка оттук — тухлена къща, точно като останалите двеста в квартала. Вътре господин Картър бе седнал до масичката в хола и си правеше изкуствена стръв за пъстърва. Бавно и сигурно сръчните му пръсти водеха цветните конци с обич и внимание. Той толкова се бе съсредоточил в работата си, че не чу влизането на семейство Малън.
— Прибрахме се, татко — каза Филис.
— Ааа — измърмори господин Картър. — Гледай каква красота. — Той вдигна готовата примамка. Тя бе почти точно копие на стършел. Кукичката бе напълно скрита от увитото с жълт и черен конец тяло.
— Семейство Кармайкъл бяха излезли май… — каза Малън, докато закачаше сакото си.
— Утре сутринта ще отида да опитам Олд Крийк — каза господин Картър. — Нещо ми подсказва, че неуловимата пъстърва може би е точно там. — Малън се усмихна в себе си. Трудно беше да се разговаря с бащата на Филис. Напоследък той не говореше за нищо друго освен за риболов. Старецът се бе пенсионирал след твърде успешна кариера, когато навърши седемдесет години, и се бе отдал изцяло на любимия спорт.
Сега, наближавайки осемдесетте, господин Картър изглеждаше чудесно. Интересно, мислеше си Малън. Кожата на стареца бе розова, погледът ясен и весел, чисто бялата му коса бе сресана назад. Умът му си беше съвсем на място, особено що се отнася до риболова.
— Хайде да похапнем — каза Филис. Тя със съжаление свали червената си шапка, приглади воалетката и я постави върху масичката. Господин Картър добави още малко конец към примамката за пъстърва, огледа я внимателно, после я остави върху масичката и ги последва в кухнята.
Докато Филис приготвяше кафето, Малън разказа на стареца какво се бе случило. Отговорът на господин Картър беше типичен.
— Опитай утре да половиш риба и забрави това. Риболовът, Джим, е нещо повече от спорт. Риболовът е начин на живот, а също така и философия. Аз обичам да си намеря някое тихо вирче и да седна на брега му. Мисля си, че ако изобщо има риба, тя трябва да е там.
Филис се усмихна, когато видя как Джим се размърда неспокойно на стола си. Когато баща й започнеше да приказва на любимата си тема, никой не можеше да го спре. А която и да било реплика го караше да започне.
— Представи си — продължи господин Картър, — един млад служител. Някой като теб самия, Джим. Който непрекъснато се мята из коридорите. Нали е често срещано явление. Но в края на последния дълъг коридор има поток с пъстърва. Представи си политик. Сигурно си ги виждал доста в Олбъни. С куфарче в ръка, разтревожен…
— Това е странно — заговори Филис и прекъсна баща си насред думата. Тя държеше в ръката си неотворена бутилка с мляко.
— Гледай. — Млякото, което купуваха, се произвеждаше от предприятието за млечни продукти „Станертън“. Зеленият етикет на тази бутилка носеше надпис „Предприятие за млечни продукти Станертън“.
— И гледай тук — посочи тя. Под първия надпис се четеше: „С разрешение на Министерство на здравеопазването, нЮ йоРК“. Приличаше на груба имитация на оригиналния етикет.
— Откъде взе това? — попита Малън.
— Май от магазина на господин Елгър. Може ли да е някакъв рекламен номер? За привличане на вниманието?
— Аз презирам хората, които ловят рибата с червеи — настойчиво продължи господин Картър. — Примамката, примамката е произведение на изкуството. А пък онези, които ловят с червеи, крадат от сираци и палят църкви.
— Недей да го пиеш — каза Малън. — Чакай да огледаме останалите храни.
Имаше още няколко необикновени неща. Едно бонбонено блокче, което би трябвало да представлява локум със захарна обвивка, имаше оранжев етикет вместо познатия яркочервен. Имаше буркан „Амерриканско СиРЕне“, с размер почти на една трета по-голям от обикновения за тази марка, и бутилка с „ГАЗирана вод“.
— Това е много странно — каза Малън и почеса брадата си.
— Аз винаги връщам малките обратно — говореше господин Картър. — Не е спортсменско да ги задържаш и това е като закон за риболовеца. Остави ги да пораснат, да съзреят, да придобият опит. Аз искам онези старите, хитрите, които се крият под коренищата, които се дръпват още щом видят въдичаря. Те са приятелчетата, които се съпротивляват!
— Ще занеса тези неща обратно на Елгър — каза Малън и прибра продуктите в една хартиена торба. — Ако видиш още нещо като тях, запази го.
— Олд Крийк е местенцето — каза господин Картър. — Там е мястото, където те се крият.
Съботната сутрин бе ясна и красива. Господин Картър закуси рано и тръгна към стария поток с лека като на момче походка, накривил старата си шапка с перо. Джим Малън привърши кафето си и отиде до къщата
