Робърт Шекли
Рай II
Космическата станция се движеше в орбита около планетата и чакаше. Тя всъщност не притежаваше разум, тъй като той не й беше необходим. Но притежаваше съзнание и известно количество въображение, предпочитания, реакции.
Тя бе изобретателна. Целта й бе вградена в самия метал, запечатана в електронните схеми и в тръбите. И може би машината бе запазила някои от чувствата, довели до създаването й — смели надежди, страхове и ужасяваща надпревара с времето.
Но надеждите бяха останали напразни, защото надпреварата бе загубена и огромната машина висеше в пространството, недовършена и безполезна.
Но тя притежаваше съзнание, известно количество въображение, предпочитания и реакции. Беше изобретателна. Знаеше от какво има нужда. Затова оглеждаше Космоса в очакване на необходимите й компоненти.
В района на Боутис той се насочи към малко червено слънце и когато корабът се приближи достатъчно, видя, че една от планетите бе с редкия, красив, зелено-син цвят на Земята.
— Погледни само! — извика Флеминг, като се откъсна от наблюдението на уредите. Гласът му бе задавен от възхищение. — Земен тип. Това
Хауард бавно се приближи откъм кухненското помещение на кораба, дъвчейки парче авокадо. Той беше нисък и плешив и имаше коремче с размерите на малка диня. Бе нервиран, защото трябваше да прекъсне приготвянето на вечерята. Готвенето беше изкуство за Хауард и ако не бе бизнесмен, щеше да стане готвач. По време на пътуванията си те се хранеха добре, защото Хауард нямаше равен в приготвянето на пържено пиле, поднасяше печеното със сос „Хауард“ и бе ненадминат по отношение на салата „Хауард“.
— Трябва да е от земен тип — каза той, след като огледа хладно синьо-зелената планета.
— Разбира се, че е — възкликна Флеминг. Той беше млад и по-ентусиазиран, отколкото би трябвало да бъде човек в Космоса. Въпреки готварското изкуство на Хауард си бе останал мършав, а косата му с цвят на морков падаше разбъркана върху челото му. Хауард го търпеше не само защото Флеминг разбираше от космически кораби и двигатели, но и защото преди всичко имаше търговски нюх. А в Космоса, където корабът и пътуването струваха цяло състояние, търговският нюх бе най-необходимото.
— Дано да не е населена — молеше се Флеминг с жар (от търговски съображения). — Тогава цялата ще бъде наша.
Хауард преглътна последната хапка авокадо. Младият Флеминг имаше още много да се учи. Намирането и продажбата на планети беше работа като всяка друга. Като например отглеждането и продажбата на портокали. Разбира се, имаше и известна разлика, понеже портокалите не бяха опасни, а планетите понякога криеха доста рискове. Но пък с портокали не можеш да спечелиш толкова, колкото от продажбата на една хубава планета.
— Дали да кацнем веднага на нашата планета? — попита нетърпеливо Флеминг.
— Разбира се — отвърна Хауард. — Само че… тази космическа станция отпред ме навежда на мисълта, че обитателите й може би я считат за
Флеминг погледна. Дааа. Една космическа станция, скрита досега от планетата, се появяваше на хоризонта.
— О, по дяволите — промърмори Флеминг и тясното му луничаво лице се изкриви недоволно. — Значи е населена. Мислиш ли, че бихме могли… — той остави изречението недовършено, но погледна към уредите за командване на оръжията.
Хауард гледаше към космическата станция, впечатлен от технологията, с която бе построена. После погледна планетата. И поклати със съжаление глава.
— Не, няма да стане — каза той.
— Е, добре — отвърна Флеминг. — Поне първи ще получим правата за търговски обмен. — Той хвана Хауард за ръката. — Гледай… космическата станция.
По сивата метална повърхност на сферата последователно примигваха ярки светлини.
— Какво ли може да означава това? — попита Флеминг.
— Нямам представа — отвърна Хауард. — Пък и оттук никога няма да разберем. Трябва да кацнем на планетата, ако никой не се опита да ни попречи.
Флеминг кимна и превключи командването на кораба на ръчно управление. Хауард продължи да го наблюдава известно време. Контролното табло бе покрито с бутони, ключове и уреди, изработени от метал, пластмаса и кварц. Флеминг, от друга страна, бе същество от плът, кръв и кости. Изглеждаше невъзможно да съществува някакъв начин за взаимоотношения между тези две същества, освен ако те не са напълно перверзни. Но Флеминг като че ли се бе съединил с контролното табло. Очите му оглеждаха уредите с механична прецизност, а пръстите му сякаш бяха продължение на бутоните и клавиатурата. Като че ли под ръцете му металът омекваше и се подчиняваше на волята му. Кварцовите екрани на уредите светеха в червено и очите на Флеминг им отвръщаха в същия цвят, сякаш разговаряха помежду си.
Щом влязоха в спиралата за забавяне на скоростта, Хауард се настани удобно в кухнята. Той пресмяташе разходите за гориво и храна, плюс износването на кораба. Към сумата прибави още една трета за всеки случай и си записа числото. Щеше да му бъде нужно по-късно, когато попълва данъчните документи за доходите си.
Те кацнаха в околностите на един град и зачакаха местните митнически власти. Никой не дойде. Направиха стандартните изследвания на атмосферата и микроорганизмите и продължиха да чакат. Още не идваше никой. След половин ден Флеминг отвори люка и двамата потеглиха към града.
Първите скелети, разпръснати върху надупчения от бомби бетонен път, ги учудиха. Изглеждаше странно небрежно. Кой цивилизован народ оставя скелети по пътищата си? Защо никой не ги е почистил?
Градът изглеждаше населен само със скелети. Хиляди, милиони. Натъпкани из разрушени театри, паднали пред праговете на прашни магазини, разхвърляни край издраскани от куршуми сгради.
— Тук трябва да е имало война — каза весело Флеминг.
В центъра на града те откриха площад за паради, където в многобройни редици върху тревата лежаха униформени скелети. Трибуните бяха пълни със скелети на официални лица, офицери, съпруги и родители. А зад трибуните се намираха скелетите на децата, събрали се да гледат парада.
— Така е, война — каза Флеминг и кимна уверено. — Загубили са.
— Очевидно — съгласи се Хауард. — Но кой е спечелил?
— Какво?
— Къде са победителите?
В този момент отгоре премина космическата станция, хвърляйки сянка над мълчаливите редици от скелети. Двамата мъже вдигнаха притеснено глави.
— Мислиш ли, че всички са мъртви? — попита Флеминг с надежда.
— Мисля, че трябва да разберем.
Те тръгнаха назад към кораба. Флеминг започна да си подсвирква радостно и ритна купчина кости от пътя си.
— Станахме богаташи — каза той с усмивка.
— Не още — отвърна внимателно Хауард. — Може да има и оживели… — Той забеляза погледа на Флеминг и без да иска, също се усмихна.
— Май пътуването ни е наистина
Обиколката на планетата трая кратко. Синьозеленият свят представляваше надупчен от бомби гроб. На всеки от континентите в градовете имаше десетки хиляди скелети на жителите им. В големите градове те бяха милиони. Равнините и планините бяха покрити със скелети. В езерата, горите и джунглите също имаше скелети.
