Те си отидоха.
Том клекна до оръжията, за да ги разгледа по-отблизо. Той знаеше какво представляват — в древните книги беше написано много за тях. Но на Ню Дилавър все още никой никога не беше използвал оръжие. Единствените животни на тази планета бяха малки, безобидни пухкави зверчета, заклети вегетарианци, изхранващи се само с трева. А да се употреби оръжие срещу човек — за това, разбира се, никой не се беше сещал.
Том взе единия от ножовете. Беше хладен. Попипа върха му — оказа се остър.
Стана и закрачи из стаята, поглеждайки към оръжията. При всеки поглед му ставаше гадно в стомаха.
„Впрочем — помисли си Том — в момента няма за какво да се безпокоя. Нали първо трябва да прочета тия книги. Може би чрез тях ще се успея да разбера смисъла на всичко това.“
Той чете непрекъснато няколко часа. Книгите бяха написани на достъпен език. Различните методи, използвани от престъпниците, се описваха много подробно. Като цяло обаче, всичко изглеждаше съвсем безсмислено. Защо трябва да се извършват престъпления? Кой има полза от това? Какво ще получат хората?
На тези въпроси книгите не даваха отговор. Том прелистваше страниците, разглеждаше снимки на престъпници. Те бяха сериозни и съсредоточени, съзнаващи своето положение в обществото. Том даваше мило и драго да разбере що за положение е това. Може би тогава щеше да му стане ясно…
— Том? — разнесе се отвън гласът на кмета.
— Тук съм — отговори той.
Вратата се открехна и кметът подаде глава в стаята. Зад него се виждаха Джейн Фермерката, Мери Превозвачката и Алис Готвачката.
— Е, как е, Том? — попита кметът.
— Кое как е?
— Кога смяташ да започваш?
Том смутено се усмихна.
— Ами ето… приготвям се. Чета книги, искам да се ориентирам…
Том замълча объркано под погледа на трите почтени дами.
— Напразно си губиш времето — каза Алис Готвачката.
— Всички работят, никой не си седи вкъщи — добави Джейн Фермерката.
— Вярно, Том — съгласи се кметът. — Инспекторът може да дойде всяка минута, а ние няма какво да му представим.
— Добре, добре — примири се Том.
Той взе един нож и тоягата, завърза ги на на кръста, взе и торбата, за да има къде да слага откраднатите неща, и излезе.
Само че накъде? Беше три следобед.
Най-удобното място за крадене, Пазарът, ще е празен до довечера. Пък и на Том хич не му се искаше да краде през деня. Изглеждаше някакси непрофесионално.
Той извади разрешителното, което му даваше право да извършва престъпления, прочете го още веднъж от край до край: „… трябва да се крие в тъмни места, ползващи се с лоша слава…“
Ясно! Ще се укрива на места с лоша слава. Там ще може да се настрои и да си състави някакъв план. Нямаше голям избор. В селото имаше ресторант „Залък“, съдържателки на който бяха две овдовели сестри, „Място за отдих“ на Джеф Хмела и накрая, таверната на Еди Пивото.
Налагаше се да се задоволи с нея.
Таверната се намираше в къща, малко различаваща се от останалите в селото. Имаше една огромна стая за гости, кухня и жилищни помещения. Жената на Еди готвеше и поддържаше чистотата в гостната — доколкото й позволяваше болният кръст. Зад бара Еди разливаше питиетата. Той беше блед, със сънливи очи и странната способност да се тревожи за глупости.
— Живо-здраво, Том — посрещна го Еди. — Разправят, че са те назначили за престъпник.
— Да бе, да — отговори Том. — Налей ми една пери-кола.
Еди Пивото наля безалкохолната напитка от кореноплодни и обезпокоен застана пред масата, на която се настани Том.
— Как така си седиш тук, вместо да крадеш?
— Обмислям — каза Том. — В разрешителното се казва, че трябва да посещавам места с лоша слава. Затова се отбих.
— Според тебе честно ли е да постъпваш така? — тъжно попита Еди. — Нима моята таверна се ползва с лоша слава?
Том поясни:
— Трудно е да се намери по-лоша храна в цялото село.
— Знам. Моята старица не умее да готви. Но при нас е уютно, по семейному. И хората обичат да се отбиват.
— Вече няма да е така, Еди. Обявявам таверната за моя щаб-квартира.
Раменете на съдържателя се отпуснаха унило.
— Поне се постарай да доставиш удоволствие на хората, ще ти бъдат благодарни — промърмори той и се върна зад бара.
Том продължаваше да размишлява.
Мина един час. Ричи Фермера, най-малкият син на Джъд, погледна през вратата.
— Не задигна ли нещичко, Том?
— Още не — отговори Том, свит на стола и продължи съсредоточено да мисли.
Знойният ден тихо си отиваше, а вечерта започна да прониква през малките, не много чисти прозорци на таверната. Запалиха фенерите по улиците. Първият полъх на нощния ветрец нежно разклати върховете на дърветата в гората.
Джордж Превозвача и Макс Тъкача влязоха в таверната и си поръчаха бира. Седнаха до Том.
— Е, как върви работата? — осведоми се Джордж Превозвача.
— Лошо — отговори Том. — Нещо не мога да привикна с мисълта, че съм крадец.
— Нищо, нищо, ще успееш — както винаги бавно, сериозно и важно каза Джордж. — Друг и да не може, ти ще се справиш.
— Вярваме ти, Том — успокои го Тъкача.
Той им благодари. Те изпразниха халбите и си тръгнаха. Том продължаваше да крои планове, съзерцавайки празната си чаша.
След един час Еди Пивото се прокашля смутено.
— Извинявай, Том, но… кога ще започнеш да крадеш?
— Ето, започвам — отговори той.
Стана от масата, провери дали оръжието е на мястото му и се отправи към вратата.
На пазарния площад вече се въртеше обичайната разменна търговия. Стоката беше натрупана на купчини върху сергии или сламени рогозки, постлани на земята. Размяната ставаше без пари, обменен курс също нямаше. За шепа саморъчно направени гвоздеи можеше да се получи ведро мляко или две риби, или обратното — в зависимост от това, кой какво искаше да размени и от какво имаше нужда. Да пресмята кое колко струва — с това никой не си натоварваше мозъка. Това беше единственият земен обичай, който кметът така и не успя да наложи в селото.
Когато Том Рибаря се появи на площада, всички го приветстваха.
— Крадеш по малко, а, Том?
— Давай, приятел, давай!
— Ще успееш!
Нито един жител на селото не беше присъствал на кражба и много им се искаше да видят как става това. Всички изоставиха стоките си и тръгнаха след него, жадно поглъщайки всяко негово движение.
