Хол се влкючи в разговора:
— Лично аз съм принуден да се съглася, защото тук стои стара белокоса жена с астрално тяло и изсъхнала ръка.
— Боже мой, това сигурно е Етел! Умря миналата година, мистър, и от тогава се опитвам да се свържа с нея. Какво казва?
— Цитирам: „Хърбърт, престани да дрънкаш глупости и си върви вкъщи. Забравил си, че вариш яйца на газовия котлон, водата вече е извряла и само след половин час твоята жалка обител ще изгори напълно“.
— Тя е! — възкликна Хърбърт. — Етел, как можеш да наричаш глупости разговорите за света на мъртвите, щом самата ти си дух?
— Тя каза — доложи Хол, — че мъж, който не може да свари едни яйца, без да направи пожар, няма право да говори за духове.
— Вечно ме поучава — каза Хърбърт и забърза нанякъде.
— Мадам, не сте ли много строга с него? — попита Хол.
— Не ме слушаше докато бях жива, същото е и сега. Нима може да се каже, че си прекалено строг с такъв човек?… Приятно ми беше да си побъбрим, мистър, но трябва да тръгвам.
— Къде?
— Как къде? В Дома за Престарели Духове — тя незримо се стопи.
Хол поклати глава възхитен.
„Земята! Какво прекрасно място!“ — помисли си той.
На Катедралната алея се тълпеше народ — основно венерианци, маскирани като немци, но имаше и обитатели на съзвездието Стрелец, преоблечени като хипита.
Един дебелак се приближи и попита:
— Хол Папазиан, ти ли си? Аз съм Артър Вентура, съседът ти.
— От Алдебаран?
— Не бе! От Бронкс.
— На Алдебаран няма Бронкс — констатира Хол.
— Ела на себе си, Хол! Няма те вече цяла седмица. Ейлин се побърка да те търси. Иска да се обажда в полицията.
— Ейлин?
— Жена ти.
Хол най-после разбра какво става. Това явление се нарича Кризисно Съвпадение на личности. Извънземни туристи досега не се бяха сблъсквали с него. Но този път се случи и той бе потресен.
— Добре — каза Хол. — Благодаря за информацията. Съжалявам, че съм причинил толкова вълнения на жена си, моята скъпа Полийн…
— Ейлин — поправи го Вентура.
— Да де. Кажете й, че ще се прибера веднага, след като изпълня заданието.
— Какво задание?
— Заданието ми се състои в изясняване на самото задание.
Той се усмихна и се опита да си тръгне. Но Артър Вентура изведнъж започна да се рои, обкръжи го от всички страни, вдигна голям шум и направи опит за силови действия. За миг Хол си помисли дали да не използва лазери и да убие всички Артъровци. Но реши, че това не е в духа на събитието.
Униформени лица заведоха Хол до апартамента, където той попадна в обятията на разплакана жена. Тя веднага се зае да му разправя най-различни неща от личен характер.
Хол стигна до заключението, че именно тази жена се казва Ейлин. Тя не само твърдеше, че е негова законна съпруга — имаше документ за това.
Отначало му беше забавно да има жена, деца, банкова сметка, автомобил, няколко чифта бельо и всичко останало, което имат земляните. Хол до самозабрава си играеше с новите неща.
Почти всеки ден Ейлин го питаше:
— Скъпи, още ли не си спомняш нищо?
Той отговаряше:
— Не. Но съм сигурен, че всичко ще се оправи.
Ейлин плачеше. Хол свикна и с това.
Съседите бяха изключитело грижовни, приятелите — много добри. Стараеха се да не му показват, че не е с всичкия си — чудак, глупак, психар.
Той научи всичко, което някога е знаел Хол Папазиан и правеше същото. Намираше за интересни и най-елементарните неща. Можеше ли алдебаранец да разчита на нещо повече? Живееше истински земен живот и земляните го приемаха за човек!
Правеше, разбира се, и грешки. Трудно се справяше с времето, но постепнно свикна да не пали газовия котлон посред нощ, да не вдига децата в пет сутринта и да не тръгва за работа в девет вечерта. Не виждаше причина за тези ограничения, но те правеха живота му по-интересен.
По молба на Ейлин потърси помощта на доктор Кердърман — специалист по четене в хорските глави. Докторът определяше кои мисли са добри и плодотворни, и кои — лоши и глупави.
Кердърман:
— Отдавна ли се появи усещането, че сте извънземно същество?
Папазиан:
— Скоро след раждането ми на Алдебаран.
Кердърман:
— Ще спестим много време ако признаете, че ви спохождат странни идеи.
Папазиан:
— Ще спестим същото време ако признаете, че съм алдебаранец, попаднал в трудно положение.
Кердърман:
— Тихо! Виж какво, приятелче, това твърдение може да те заведе дявол знае къде. Спазвай указанията ми и ще направя от теб чудесен човек.
Папазиан:
— Тихо!
Нещата взеха да се оправят. Сменяха се дни и нощи, седмиците ставаха месеци. Хол имаше моментни прозрения. Доктор Кердърман ги приветстваше. Ейлин пишеше мемоари със заглавие: „Изповед на една жена, чийто съпруг вярва, че е роден на Алдебаран“.
Веднъж Хол каза на доктора:
— Мисля, че паметта ми се избистря.
— Наистина ли? — попита Кердърман. — Я да чуя!
— Спомням си когато бях на осем години. Давах какао на едно желязно фламинго на поляната. До него имаше малка беседка, а недалеч влачеше водите си река Чесапик.
— Лъжлива памет от филмите — беше коментарът на доктора, докато гледаше досието, предоставено му от Ейлин. — На осем години сте живели в Йънгстоун, щат Охайо.
— По дяволите! — възкликна Папазиан.
— Но сте на прав път — успокои го Кердъман. — Всеки с болна психика има такава памет, скриваща от съзнанието му страха и удоволствия. Не се разстройвайте! Това е добър признак.
Папазиан имаше и други спомени: за младостта, когато е бил юнга на английска канонерка, за времето, прекарано в Клондайк…
Неоспоримо земни спомени, но не тях търсеше доктор Кердърман.
В един прекрасен ден пристигна продавач на четки. Искаше да говори със стопанката.
— Ще се върне след няколко часа — извини се Папазиан. — Сега е на урок по гръцки език, после има занимания по резба върху камък.
