Робърт Шекли
Екскурзия
Папазиан изникна маскиран като човек. Бързо провери дали главата му е на мястото си. „Носът и върховете на обувките трябва да гледат в една посока“ — напомни си той.
Всички системи работеха нормално, в това число и компактната душа, захранвана с батерии за джобно фенерче. Папазиан се оказа на Земята, в центъра на непонятния и свръхестествен Ню Йорк, където се пресичаха десет милиона човешки съдби. Прииска му се да гропне, но човешкото тяло не беше приспособено за това и той просто се усмихна.
Папазиан излезе от телефонната кабина. Започваше играта с хората.
Веднага се сблъска с дебелак на около четиридесет години, който го попита:
— Ей, приятел, как да стигна най-бързо до ъгъла на Четиридесет и девета и Бродуей?
Папазиан отговори без да се замисли:
— Опипвайте тази стена и когато плътността й намалее, минете през нея. Ще се озовете в тунел, който го построиха марсианците, когато още се наричаха така. Излиза точно на пресечката на Четиридесет и девета и Бродуей.
— Тъп шегаджия! — отсече мъжът и тръгна, без дори да докосне стената.
— Какво недоверие! — каза си Папазиан. — Трябва да го отбележа в рапорта.
Само че изобщо не знаеше дали трябва да пише рапорт.
По обяд той влезе в едно заведение на Бродуей близо до Двадесет и осма улица и се обърна към бармана:
— Бих желал да пробвам вашите знаменити „хот-дог“.
— Знаменити?! — изуми се барманът. — Кога ли ще дочакам това?
— Че това вече е факт — увери го Папазиан. — Сандвичите ви „хот-дог“ имат най-добрата репутация в цялата Галактика. Познавам същества, прелетели хиляди светлинни години само заради тези хлебчета с месо и сос.
— Глупости! — заяви барманът.
— Така ли? Може да ви се стори интересно, ако ви кажа, че дори в момента всеки втори клиент е пришълец. Гримиран, разбира се.
Половината клиенти пребледняха.
— И вие ли сте чужденец?
— Алдебаранец по майчина линия — обясни Папазиан.
След малко вървеше по улицата. Нищо не знаеше за живота на Земята и се наслаждаваше на своето невежество — толкова много му предстоеше да научи! Направо изумително — да не знаеш какво да правиш, какво да говориш и за кого да се представяш.
— Ей, приятелче! — спря го един минувач. — Как да стигна до Порт Вашингтон?
— Не знам — отвърна Папазиан. Наистина не знаеше.
Някаква жена побърза да обясни на човека как да стигне до Порт Вашингтон. За съжаление в невежеството има някои неудобства. Да чуваш нови неща е интересно, но незнанието е по-увлекателно, реши Папазиан.
На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.
Папазиан влезе и я нае. Предполагаше, че е постъпил правилно, обаче тайно се надяваше да не е така. Би било по-интересно.
Младата жена каза:
— Добър ден. Аз съм мис Марш. Изпрати ме агенцията. Трябва ви секретарка, нали?
— Точно така. Името ви?
— Лилиан.
— Става. Можете да се захващате за работа.
— Но вие нямате нищо, дори пишеща машина.
— Купете всичко необходимо. Ето пари.
— Какво се иска от мен?
— Мен ли питате? — каза Папазиан с лек укор. — Нямам понятие дори аз с какво да се заема.
— Все пак, какво възнамерявате да правите, мистър Папазиан?
— Точно това искам да изясня.
— О-о… Добре. Мисля, че ще трябват бюро, столове, пишеща машина и всичко останало.
— Идеално, Лили! Казвали ли са ви, че сте хубава?
— Не.
— Значи съм сбъркал. Щом вие не знаете това, откъде ще го знам аз?
Папазиан влезе в хотел „Сентръл“ и се регистрира под името Хол. Хвърли горната кожа под леглото, за да не се мие.
Сутринта отиде в кантората. Лилиан вече беше там и подреждаше новите мебели.
— Очаква ви посетител, мистър Папазиан.
— Вече се казвам Хол. Пуснете го.
Влезе един дребосък на име Джаспърс.
— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Джаспърс?
— Нямам никаква представа смутено — каза посетителят. — Дойдох при вас, подчинявайки се на някакъв необясним порив.
Хол беше забравил къде е оставил своята Машина за Необясними Пориви.
— Къде го усетихте? — поинтересува се той.
— На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнадесета улица.
— До пощенската купия? Така си и мислех! Много ми помогнахте, мистър Джаспърс. С какво мога да ви услужа?
— Казах ви, че не знам! Това беше необясним …
— Да. Но не искате ли нещо?
— Повече време — печално каза гостът. — Нали всички това искат.
— Не всички — твърдо отвърна Хол. — Може и да ви помогна. Колко време ви трябва?
— Поне още сто години.
— Елате утре. Ще видя какво мога да направя по въпроса.
Когато Джаспърс излезе, Лилиан попита:
— Наистина ли можете да му помогнете?
— Утре ще разбера.
— Защо не днес?
— А защо не утре?
— Защото го карате да чака, а това не е хубаво.
— Съгласен съм. Но за това пък е вълнуващо. Докато пътешествах забелязах, че животът е едно очакване. Следователно, трябва да се наслаждаваме на всичко, докато чакаме, защото само на това сме способни.
— Много е сложно за мен.
— Тогава напечатайте някакво писмо.
На тротоара стоеше човек с американското знаме. Около него се бе събрала тълпа. Човекът беше стар, с червено, пъпчиво лице.
— Искам да ви осведомя, че мъртвите се разхождат по света редом с нас — говореше той. — Какво ще кажете за това, а?
