горикае!
Джон Рат се свърза с транспортна корпорация „Ню Йорк Експрес“ по телевидеофона и веднага бе поет от господин Бемис, пълен, възмургав мъж с внимателни очи.
— Алкохолизъм ли? — повтори господин Бемис, когато му обясниха проблема. С невярващ вид той включи магнетофона си за запис. — Сред
Рат се усмихна с горчивина. Трябваше да предвиди това. Двете фирми бяха имали сблъсъци в миналото. Официално сега съществуваше сътрудничество между двете гигантски корпорации. Но по всички практически въпроси всъщност…
— Въпросът е в рамките на обществения интерес — каза Рат.
— О, сигурно е така — отвърна Бемис с прикрита усмивка. Той погледна към таблото на бюрото си и забеляза, че голяма част от ръководителите на фирмата са се включили да слушат разговора. Това би могло да означава повишение за него, ако успеше да се справи както трябва.
— Обществения интерес на Дженеръл Мотърс, а? — попита Бемис с любезна хапливост. — Предполагам, искате да ни обвините, че нашите джетбуси и хеликоптери се управляват от пияни водачи?
— Разбира се, че не. Интересувам се от единичен случай на предразположение към алкохолизъм…
— Не е възможно. Ние в „Експрес“ не назначаваме хора, които показват и най-малката тенденция в тази посока. И ако мога да ви посъветвам, господине, по-добре е, преди да правите подобни инсинуации към други, да почистите собствения си дом.
Като каза това, господин Бемис прекъсна разговора.
Никой не можеше да го обвини за това.
— Задънена улица — произнесе мрачно Рат. — Смит! — извика той. — Намерихте ли отпечатъци?
— Нищо съществено, господине — отвърна лейтенант Смит, който беше запретнал ръкави и пълзеше наоколо.
Устните на Рат се свиха. Откакто купувачът бе взел марсианската машина, бяха минали вече седем часа. Кой знае какво се бе случило досега. Купувачът можеше да заведе дело против фирмата. Не че парите означаваха кой знае какво, но репутацията на фирмата трябваше да бъде защитена на всяка цена.
— Извинете, господине — проговори Хаскинс.
Рат не му обърна внимание Какво да прави? „Експрес“ няма да му окаже съдействие. Дали пък въоръжените сили биха се съгласили да открият файловете си за търсене на соматотипа и пигментацията?
— Господине — обади се пак Хаскинс.
— Какво има?
— Току-що си спомних името на приятеля на купувача. То е Магнесен.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — каза Хаскинс с пълна увереност, за първи път от толкова време. — Позволих си да потърся името в телефонния указател. В Манхатън има само един Магнесен.
Рат го изгледа изпод дебелите си вежди.
— Хаскинс, надявам се да не си се излъгал. Искрено се надявам.
— Аз също, господине — призна си Хаскинс, който усещаше, че коленете му треперят.
— Защото ако се лъжеш, аз… Няма значение — сам се прекъсна Рат.
Те пристигнаха на адреса след петнайсет минути, съпровождани от полицейски ескорт. Къщата беше стара каменна сграда и името на Магнесен се намираше върху вратата на втория етаж. Почукаха.
Вратата отвори набит, късо подстриган мъж с навити ръкави на ризата, на около трийсет години. Той леко побледня при вида на толкова много униформи, но остана спокоен.
— Какво има? — попита той.
— Вие ли сте Магнесен? — изръмжа лейтенант Смит.
— Да. Ама какво има, бе? Ако става дума за това, че уредбата ми е пусната толкова силно, ще ви кажа, че оная стара вещица отдолу…
— Може ли да влезем? Важно е — каза Рат.
Магнесен искаше да откаже, но Рат го бутна встрани и мина покрай него, следван от Смит, Фолънсби, Хаскинс и малка армия полицаи. Магнесен бе объркан, учуден и същевременно недоволен. С голяма доза страхопочитание той се обърна с лице към тях.
— Господин Магнесен — заговори Рат с най-приятния глас, който успя да измайстори. — Надявам се, че ще ни простите за нахлуването. Позволете ми да ви уверя, че това е в интерес на обществото, както и във ваш собствен интерес. Познавате ли един нисък, сърдит, червенокос и със зачервени очи човек?
— Да — произнесе бавно и тихо Магнесен.
Хаскинс въздъхна с облекчение.
— Бихте ли ни казали името и адреса му? — попита Рат.
— Искате да знаете… Я почакайте! Какво е направил?
— Нищо.
— Тогава за какво го търсите?
— Нямаме време за обяснения — каза Рат. — Повярвайте ми, че това е за негово добро. Как се казва?
Магнесен огледа грозното лице на Рат и се опита да обмисли положението.
Намеси се и лейтенант Смит:
— Хайде, Магнесен, ако знаеш кое е добро за теб, ще проговориш. Искаме името, и то бързо.
Това се оказа неправилен подход. Магнесен си запали цигара, духна дима в посока на Смит и го погледна изпитателно.
— Заповед имаш ли, приятел?
— Имам — пристъпи напред Смит. — И ще арестувам и теб, умнико.
— Стига! — заповяда Рат. — Лейтенант Смит, благодаря ви за помощта. Повече няма да сте ми нужен.
Смит се обиди, събра взвода и си тръгна.
— Извинявам се за държанието на Смит — каза Рат. — По-добре е да ви разкажа случая.
Набързо, но подробно той разказа историята за купувача и марсианската терапевтична машина. Когато завърши, Магнесен изглеждаше още по-недоверчив, отколкото преди.
— Казвате, че искал да убие
— Определено.
— Това е лъжа! Не знам каква игра играете, господине, но никога няма да ме накарате да ви повярвам. Елуд ми е най-добрият приятел. От деца сме приятели. Заедно служихме. Елуд ще си отреже ръката заради мен. И аз също заради него.
— Да, да — нетърпеливо произнесе Рат. — Когато е в нормално състояние, със сигурност би го направил. Елуд — това собственото или фамилното му име е?
— Собственото — отвърна подигравателно Магнесен.
— Вашият приятел Елуд е психопат.
— Вие не го познавате. Този мъж ме обича като брат. Кажете ми какво всъщност е направил Елуд? Закъснял е с някои плащания, а? Аз мога да помогна.
— О, твърдоглав глупак такъв! — развика се Рат. — Опитвам се да ти спася живота! Също и този на приятеля ти!
— Ама откъде да знам? — възрази му Магнесен. — Вие нахлухте тук и…
— Можеш да ми вярваш — каза Рат.
Магнесен огледа лицето му и кимна мрачно.
