— Рекс-регенераторът трябва да проведе лечение, ако намери данни за някаква психоза.
Фолънсби свали пенснето си и набързо избърса стъклата му.
— Какво би направила тогава машината?
— Тя ще го лекува от някоя марсианска болест, която е най-близка по симптоми до неговия случай. Предполагам, че това е фимско желание с различни усложнения. Но какво ще се случи след започване на лечението, аз не зная. Съмнявам се дали изобщо някой знае, след като такова нещо не се е случвало никога досега. Бих могъл да предположа, че има две основни възможности. Пациентът може да откаже терапията — в този случай той остава със своята мания за убиване. Или пък може да приеме марсианската терапия и да се постигне излекуване.
Лицето на господин Фолънсби светна.
— А, значи излекуването е възможно!
— Вие не разбирате — каза Рат. — Той може да бъде излекуван от
Господин Фолънсби изпъшка и се облегна върху Бел-психосоматика.
— В резултат тя ще убеди клиента, че е марсианец — завърши Рат. —
— Спомням си! — изведнъж се развика Хаскинс. — Сега си спомних! Той каза, че работел в транспортната корпорация „Ню Йорк Експрес“! Спомням си го съвсем ясно!
— Това вече е нещо — каза Рат и посегна към телефона.
Хаскинс избърса с облекчение потта от челото си.
— И току-що си спомних нещо, което още повече би улеснило нещата.
— Какво?
— Клиентът каза, че е бил някога алкохолик. Сигурен съм, защото докато си говорехме, той първо се заинтересува от апарата за освобождаване от алкохолизъм на Ай Би Ем. Нали ви казах, че беше червенокос, а пък аз си имам теория за връзката между червената коса и алкохолизма. Изглежда…
— Отлично — прекъсна го Рат. — Алкохолизмът сигурно ще фигурира в досието му. Това доста стеснява кръга на търсенето.
Докато той набираше номера на „Ню Йорк Експрес“, изражението върху каменното му лице беше почти приятно.
Хубаво беше да установи, че човешко същество
— Но вие със сигурност си спомняте вашето горикае? — питаше регенераторът.
— Не — изморено отвърна Казуел.
— Разкажете ми тогава за младежкия си опит с торастрианския флип.
— Никога не съм имал такъв.
— Хммм. Блокировка — промърмори машината. — Възмущение. Угнетеност. Сигурен ли сте, че не си спомняте вашето горикае и какво е означавало то за вас? Това чувство е универсално.
— Не и за мен — отвърна Казуел и потисна една прозявка.
Сеансът по механотерапия продължаваше вече повече от четири часа и той го преценяваше като безполезен. Беше говорил доброволно за детството си, за майка си и баща си, за по-големия си брат. Но регенераторът го бе помолил да остави фантазиите. Отношенията на пациента с въображаеми родители или роднини, бе обяснил той, не вършат никаква работа и са от минимално значение от психологическа гледна точка. Важното са чувствата на пациента, независимо дали са открити или прикрити, към неговото горикае.
— Ох, виж какво ще ти кажа — замоли се Казуел. — Та аз даже не знам какво е това горикае.
— Разбира се, че знаете. Само трябва да си
— Не знам. Кажи ми.
— По-добре би било, ако вие ми кажете.
— Че как бих могъл? — ядоса се Казуел. — Аз не знам!
— А какво си
— Горски пожар — каза Казуел. — Таблетка сол. Шише денатуриран спирт. Малка отвертка. Познах ли? Тетрадка. Револвер…
— Тези асоциации са безполезни — увери го регенераторът. — Вашите опити за изреждане показват ясно подсъзнателния шаблон. Започвате ли да го различавате?
— Ама какво, по дяволите, е горикае? — изръмжа Казуел.
— Дървото, което ви е хранило по време на детството и пубертета, ако теорията ми по отношение на вас е вярна. Поради недоглеждане горикае не ви е захранило с необходимия имунитет против фимско желание. В резултат на това се е появил импулсът ви да причините принудително някому дуарк.
— Никакво
— Не можете ли да си спомните усещането?
— Разбира се, че не. Защото никога не се е случвало.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Дори и капка съмнение ли не изпитвате?
— Не! Никакво горикае не ме е хранило. Виж какво, аз мога да прекъсна този сеанс по всяко време, нали?
— Разбира се — отвърна регенераторът. — Но в този момент не е препоръчително. Вие изпитвате яд, възмущение, страх. От общия ви безкомпромисен отказ…
— Глупости — каза Казуел и смъкна лентата от челото си.
Тишината беше прекрасна. Казуел се изправи, прозя се, протегна се и масажира тила си. Застана пред бръмчащата черна машина и я огледа продължително.
— Ти не можеш да ме излекуваш и от обикновена настинка — каза й той.
След това се поразходи вдървено из хола и се върна към регенератора.
— Загубен фалшификат! — извика той.
Отиде в кухнята и си отвори бутилка бира. Револверът му още беше върху масата и проблясваше с метала си.
Някой ли? Самият той трябва да го направи. Само той познава бездънната поквара на Магнесен, неговата порочност и неприятната му страст към власт.
Да, това е негов дълг, помисли Казуел. Но странно, че осъзнаването не му донесе удоволствие.
Все пак Магнесен му беше приятел.
Той се изправи, готов за действия. Пъхна револвера в десния си джоб и погледна часовника в кухнята. Наближаваше шест и половина. Магнесен трябваше вече да си е вкъщи, да гълта вечерята си и да се хили на плановете си.
Това беше идеалното време да го хване.
Казуел се насочи към вратата, отвори я, тръгна да излиза и спря.
Една мисъл премина през ума му. Мисъл толкова силна и съществена, толкова всеобхватна, че го разтърси до дън душа. Казуел се опита отчаяно да се освободи от нея, но мисълта остана в съзнанието му.
При тези обстоятелства той можеше да направи само едно.
Върна се в хола, седна на дивана и постави лентата на главата си.
Регенераторът проговори.
— Да?
— Дяволска работа — каза Казуел. — Знаеш ли, мисля, че си
