можеше да бъде и венерианска или даже…
— Флифл? — повтори регенераторът.
— Марфуш — отвърна Казуел, който си измисли тази дума в момента.
— Звучен?
— Сладък.
— Зелен?
— Майка.
— Танагойес?
— Потомотонга.
— Аридес?
— Нексотесмодрастика.
— Чтиснохелгнотесес?
— Ригамару латасентрикпропатрия — върна му го Казуел. Беше съчетание от звуци, с което просто се възгордя. Обикновеният човек даже би могъл и да ги произнесе.
— Хммм — каза регенераторът. — Шаблонът съвпада. Винаги е така.
— Какъв шаблон?
— Вие сте класически случай на фимско желание, усложнено от силни дуаркски стремежи.
— Така ли? Пък аз си мислех, че е мания за убийство.
— Не намирам съответствие на произнесения от вас термин — каза строго машината. — Поради това го отхвърлям като безсмислено съчетание на звуци. А сега помислете върху следното: фимското желание е нещо напълно нормално. Никога не го забравяйте. Но то обикновено се замества още в ранна възраст от необикновена погнуса. Личностите, които са лишени от този основен отговор на обкръжението…
— Не съм напълно сигурен, че разбирам за какво говориш — призна си Казуел.
— Моля ви, господине! Трябва веднъж завинаги да се разберем по един основен въпрос.
— Добре — каза Казуел. — Ще се опитам.
До този момент той се къпеше в приятната светлина на превъзходството. Всичко, което машината казваше, му се струваше смешно. Всъщност той се чувстваше уверен, че би могъл да посочи няколко грешки на механотерапевта.
Сега обаче това приятно чувство се изпари и Казуел се почувства самотен. Ужасно самотен и загубен. Почувства се същество, над което се упражнява насилие и което търси поне малко спокойствие и разбиране.
Беше готов на всичко, за да ги постигне. Той благоговейно си напомни, че няма право да противоречи на механотерапевта. Тези машини знаят какво правят и го правят отдавна. Той ще сътрудничи, независимо колко странно му се струва лечението.
Но като се настани по-удобно върху дивана, Казуел мрачно си помисли, че работата с механотерапевта ще бъде доста по-трудна, отколкото си я беше представял.
Търсенето на изчезналия клиент се извърши бързо и без резултат. Не успяха да го намерят по гъмжащите улици на Ню Йорк и никой не можеше да си спомни да е виждал дребен червенокос мъж със зачервени очи, носещ черна терапевтична машина.
Такива хора имаше много и никой не бе му обърнал внимание, дори и да го бе видял.
В отговор на спешното телефонно обаждане полицията пристигна веднага. Дойдоха четирима, водени от измъчен млад лейтенант-следовател на име Смит.
Смит едва бе успял да попита: „А бе, хора, вие не поставяте ли етикети върху стоката си?“ когато го прекъснаха.
Един мъж разбута полицаите при вратата. Той беше висок, кокалест и грозен, а очите му бяха хлътнали и мътносини. Дрехите му, негладени и небрежни, висяха отгоре му като смачкана ламарина.
— Какво искате? — попита лейтенант Смит.
Грозният мъж обърна ревера си и му показа малка сребърна значка.
— Аз съм Джон Рат, от отдела по охраната на Дженеръл Мотърс.
— Ооо… Извинете, господине — лейтенантът козирува. — Не знаех, че вие действате толкова бързо:
Рат изсумтя.
— Проверихте ли за пръстови отпечатъци, лейтенанте? Този купувач трябва да е докоснал някоя от останалите машини.
— Веднага ще го направя, господине — каза Смит. Не се случваше често някой от Джи Ем, Ди И или Ай Би Ем да дойде и да се заеме лично с работата. Ако се окажеше, че кварталният полицай не може да се справи със случая, имаше възможност да се включи организацията по промишлен обмен…
Рат се обърна към Фолънсби и Хаскинс и ги фиксира с пронизващ поглед.
— Нека сега чуем цялата история — каза той и извади от безформения си джоб писалка.
Изслуша разказа със зловещо мълчание. Накрая затвори тефтера, пъхна го в джоба си и заяви:
— Терапевтичните машини се ползват със свещено доверие. Да се даде на клиент грешна машина е предателство спрямо това доверие, нарушение на обществените права и потъпкване на добрата репутация на фирмата.
Началникът на магазина кимна в знак на съгласие и погледна нещастния продавач.
— Един марсиански модел — продължи Рат — на първо място не би трябвало да се намира тук.
— Аз ще ви обясня — бързо го прекъсна Фолънсби. — Трябваше ни демонстрационен модел и аз написах на фирмата, като им поисках…
— Това може да бъде оценено като престъпно нехайство — прекъсна го Рат.
Началникът и подчиненият се спогледаха ужасени. Те си бяха помислили за поправителния дом на Дженеръл Мотърс, намиращ се в околностите на Детройт, където хората, нарушили правилата на фирмата, прекарваха дните си в напрегнато мълчание, като монотонно сглобяваха микрочипове за джобни телевизорчета.
— Но така или иначе, това е извън моите пълномощия — каза Рат. Той извърна обвинителния си поглед към Хаскинс. — Вие сигурен ли сте, че купувачът не е споменал името си?
— Не, господине. Тоест, да, сигурен съм — отвърна с треперещ глас Хаскинс.
— А изобщо спомена ли някакви имена?
Хаскинс покри лицето си с ръце. Той погледна нагоре и след малко си спомни.
— Да! Искаше да убие някого! Негов приятел!
— Кой? — попита Рат с ужасяващо търпение.
— Името на приятеля беше… Чакайте да си спомня… Магнетон! Така беше! Магнетон! Или Морисън? О, Боже…
Стоманеното лице на господин Рат показа едва сдържано недоволство. Хората наистина бяха безполезни като свидетели. Даже по-лошо от безполезни, защото често объркваха. Винаги роботите трябваше да оправят нещата.
— Спомена ли той
— Оставете ме да
Рат зачака.
Господин Фолънсби прочисти гърлото си.
— Тъкмо си мислех, господин Рат, за марсианската машина. Тя няма да може да излекува случай на мания за убиване на земен човек, нали?
— Разбира се, че не. На Марс убийството е непознато.
— Да. Но какво ще направи тогава? Тя няма ли да отхвърли случая като неприемлив? Тогава купувачът вероятно ще върне регенератора с рекламация и ние ще…
Господин Рат поклати глава.
