Робърт Шекли
Грешно лекарство
На 2 май 2103 година Елуд Казуел се запъти бързо по Бродуей със зареден револвер, скрит в джоба на палтото. Не искаше да използва оръжието, но се страхуваше, че ще трябва. Това бе правилно умозаключение, като се има предвид, че Казуел страдаше от мания за убиване.
Беше мек, влажен пролетен ден и във въздуха се носеше уханието на цъфналия дрян. Казуел стисна револвера в изпотената си десница и се опита да мисли за единствената сериозна причина, поради която не биваше да убива един човек, на име Магнесен, който онзи ден бе говорил за външността му.
Казуел беше дребен холерик със зачервени очи с остър поглед, челюст като на булдог и червена коса. Беше от типа хора, които човек очаква да види покачени върху кофа за боклук да викат към тълпата обядващи бизнесмени и забавляващи се ученици: „Марс за марсианците, Венера за венерианците!“
Но всъщност Казуел не се интересуваше от плачевното състояние на извънземните. Той беше водач на реактивен автобус към транспортната корпорация „Ню Йорк Експрес“. И си гледаше работата. Пък и беше доста луд.
За щастие той знаеше това, ако не винаги, то понякога и го осъзнаваше поне с част от ума си.
Казуел продължи по Бродуей към 43-та улица, като се потеше обилно. Насочи се към едно от представителствата на корпорацията „Уреди за домашна терапия“. Неговият приятел Магнесен скоро щеше да свърши работа и да се прибере в малкия си апартамент, който се намираше близо до дома на Казуел. Колко лесно би било, колко приятно да се поразходи до там, да си поговорят малко и…
Не! Казуел пое дълбоко въздух и си напомни, че
Но тези аргументи изглеждаха бледи, твърде интелектуални и напълно безсилни. Оставаше си простият факт — той искаше да убие Магнесен.
Възможно ли е толкова силно желание да е лошо? Или дори ненормално?
Да, възможно е! С агонизиращ стон Казуел притича оставащите му няколко стъпки до магазина на „Уреди за домашна терапия“.
Самото му присъствие на това място го накара веднага да изпита облекчение. Осветлението беше дискретно, завесите неутрални, подредените блестящи машини за терапия не бяха нито много лъскави, нито твърде шумни. Беше място, където човек с удоволствие би легнал върху килима в сянката на машините, сигурен, че те ще му помогнат да разреши всяка своя неприятност.
Един продавач със светла коса и дълъг, високомерен нос се появи тихо, но не
— Дали не бих могъл да ви помогна?
— Терапия! — каза Казуел.
— Разбира се, господине — отвърна продавачът, като приглади реверите си и се усмихна подкупващо. — Ние сме тук точно затова. — Той огледа внимателно Казуел, моментално му постави диагноза и потупа една блестяща бяло-червена машина.
— Ето това — заговори продавачът — е новият освободител от алкохолна зависимост, изработен от Ай Би Ем и рекламиран във водещите магазини. Красива мебел, която може да намери място във всеки дом. Надявам се да се съгласите с мен. Превръща се в телевизор.
Само с едно движение на тясната си длан продавачът отвори освободителя от алкохолна зависимост и показа 52-инчов екран.
— Трябва ми… — започна Казуел.
— Терапия — завърши вместо него продавачът. — Разбира се. Аз само исках да ви покажа, че този модел няма да причини неудобство нито на вас, нито на вашите приятели или любими хора. Забележете, ако обичате, потенциометъра на бутона, който контролира желаното количество алкохол. Виждате ли? Ако не желаете пълно въздържание, вие можете да го нагласите на много, средно, приятно или леко. Това е нова възможност, уникална в механотерапията.
— Аз не съм алкохолик — каза Казуел с неприкрито достойнство. — В транспортната корпорация „Ню Йорк Експрес“ не назначават алкохолици.
— Ясно — каза продавачът, като гледаше с недоверие зачервените очи на Казуел. — Вие ми се виждате малко нервен. Може би преносимият апарат на Бендикс за намаляване на тревожното състояние…
— Не ме мъчи тревога, приятел. Имате ли нещо за освобождаване от мания за убиване?
Продавачът облиза устните си.
— От шизофреничен или маниакално-депресивен характер?
— Това всъщност е без значение — отвърна Казуел, който нямаше и представа за характера на страданието си.
— Наистина — съгласи се продавачът. — Това е само една моя теория. От опита, който съм придобил в магазина, съм разбрал, че червенокосите и русите са склонни към шизофрения, докато брюнетите имат предимно маниакално-депресивни страдания.
— Интересно. Отдавна ли работите тук?
— От седмица. Но ето, ние имаме точно това, от което се нуждаете, господине. — Той с обич погали една квадратна черна машина с хромирана рамка.
— Какво е то?
— Това, господине, е Рекс-регенератор, построен от Дженеръл Мотърс. Не е ли красив? Съчетава се с всякакъв тип мебелировка и се превръща в добре заредено с напитки барче. Вашите приятели, семейство, любими хора никога не биха предположили…
— А лекува ли мания за убиване? — попита Казуел. —
— Напълно. Не бъркайте този уред с малките десетамперови машини за лечение на неврози. Това е здрава, мощна машина със сила от двайсет и пет ампера за лечение на наистина сериозни болестни състояния.
— Точно това ми трябва — заяви Казуел с простима гордост.
— То ще ви оправи. Наистина е мощно! Снабдено е с усилени поглъщатели на топлина! Напълно изолирано! С обхват на чувствителност над…
— Вземам го — каза Казуел. — Ще платя в брой.
— Чудесно! Само да се обадя в склада и…
— И този става — настоя Казуел и извади портфейла си. — Имам нужда от него сега. Понеже искам да убия приятеля си Магнесен, а пък…
Продавачът се позасмя съчувствено.
— Сигурно не искате да направите това… Плюс пет процента данък продажби. Благодаря ви, господине. Вътре ще намерите подробна инструкция.
Казуел му благодари, вдигна регенератора с две ръце и побърза да излезе.
След като пресметна комисионата си, продавачът се усмихна на себе си и запали цигара. Удоволствието му бе развалено от шефа, едър мъж с пенсне на носа, който излезе от кабинета си.
— Хаскинс — каза той, — мисля, че ви помолих да се освободите от този неприятен навик.
— Да, господин Фолънсби, извинете — Хаскинс загаси цигарата си. — Веднага ще използвам деникотинизатора. Извърших изключително добра продажба, господин Фолънсби. Един от големите Рекс- регенератори.
— Наистина ли? — шефът бе впечатлен. — Не ни се случва често да… Почакайте! Да не сте продали
— Ами… боя се, че да, господин Фолънсби. Клиентът бързаше така ужасно, че… Има ли някаква причина да не…
Господин Фолънсби се хвана за главата с две ръце, като че ли искаше да си я изтръгне.
— Хаскинс, казах ти!
