Като по вода

смел, господин Грегър.

— Така ли? Че защо?

— Нали знаете старата поговорка… „Когато пътуваш със смагсове, не си забравяй лупата.“

— Тази не съм я чувал.

Чиновникът се усмихна любезно и се ръкува с Грегър.

— След това пътуване сигурно ще си имате и собствени поговорки. Пожелавам ви много късмет, господин Грегър. Неофициално, разбира се.

Грегър му се усмихна едва-едва и се върна на товарната платформа. Смагсовете, фиргелите и куилите бяха на борда, всички в определените им помещения. Арнолд бе включил въздухоподаването, бе проверил температурата и им беше дал дневната дажба храна.

— Е, тръгваш — каза весело той.

— Да, тръгвам — отвърна Грегър, но никак не му беше весело. Той се качи на борда, без да обръща внимание на лекия кикот на наблюдаващата го тълпа.

Корабът бе издърпан до пистата за излитане и скоро Грегър беше в Космоса, на път за малкия склад, който се въртеше на орбита около Вермоан II.

През първия ден в Космоса има сума работа за вършене. Грегър провери уредите си, после отиде до главния двигател и резервоарите, прегледа тръбопроводите и кабелите за да бъде сигурен, че нищо не се е повредило или откачило при излитането. После реши да провери товара си. Май беше време да види как изглеждат тези животинки.

Куилите в първото помещение отдясно на борда приличаха на огромни снежни топки. Грегър знаеше, че ги ценят заради вълната, която се продаваше скъпо навсякъде. Явно те не бяха свикнали на безтегловност, защото храната им стоеше недокосната. Той ги остави струпани неудобно покрай стените и тавана и тихичко блеещи за твърда повърхност.

Фиргелите не представляваха никакъв проблем. Те бяха едри гущери с дебела кожа, но Грегър така и не можа да си представи за какво ли могат да ги отглеждат във ферма. Засега те си спяха и щяха да спят през целия път.

Най-отзад петте смагса залаяха весело, когато го видяха. Те бяха приятелски настроени тревопасни бозайници и май безтегловността много им харесваше.

Грегър остана доволен и премина обратно в контролната кабина. Началото беше добро. „Тригейл“ не се заяде с него, а животните се чувстваха добре в Космоса.

Той реши, че това пътуване ще мине като по вода.

След като провери радиото и контролните клавиши, Грегър нагласи будилника и го включи.

Събуди се след осем часа. Не се чувстваше освежен и го болеше глава. Кафето му имаше вкус на сгурия и едва успя да се съсредоточи върху уредите.

Реши, че това се дължи на изкуствения въздух, и се обади по радиото на Арнолд, за да му каже, че всичко е наред. Но по средата на разговора установи, че едва си държи очите отворени.

— Изключвам — каза той и се прозя дълбоко. — Тук е задушно. Ще подремна малко.

— Задушно ли? — попита Арнолд. Гласът му едва се чуваше по радиото. — Не би трябвало да бъде. Въздушните циркулатори…

Грегър установи, че уредите пред него се клатушкат и едва ги вижда. Той се облегна върху таблото и затвори очи.

— Грегър!

— Хммм?

— Грегър! Провери съдържанието на кислород във въздуха!

Грегър поотвори едно око, колкото да види показанието на уреда. За свое най-голямо учудване установи, че концентрацията на въглероден двуокис е достигнала ниво, каквото никога не беше виждал.

— Няма кислород — каза той на Арнолд. — Ще го оправя след като поспя.

— Саботаж! — развика се Арнолд. — Събуди се, Грегър!

С гигантско усилие на волята Грегър се пресегна и включи резервното подаване. Нахлулият свеж въздух го разбуди. Той се изправи със залитане и наплиска лицето си с малко вода.

— Животните! — викаше Арнолд. — Виж какво правят животните!

Грегър включи допълнително захранване с въздух за трите помещения и забърза по коридора.

Фиргелите още бяха живи и спяха. Смагсовете явно даже не бяха усетили разликата. Две от куилите бяха припаднали, но идваха на себе си. И точно в тяхното помещение Грегър откри какво се беше случило.

Нямаше никакъв саботаж. Вентилаторите на стената и тавана, през които циркулираше въздухът на кораба, бяха омотани в куилска вълна и не работеха. В неподвижния въздух като бавен снеговалеж плуваха фъндъци вълна.

— Естествено, естествено — каза Арнолд, когато Грегър му докладва по радиото. — Аз не те ли предупредих, че куилите трябва да се стрижат два пъти седмично? Не, май забравих. Ето какво пише в книгата: „Куил — Queelis Tropiclis — е малък бозайник с козина, далечен роднина на земните овце. Куилите произхождат от Тензис V, но успешно са приспособени и на други планети с висока гравитация. Дрехите, изработвани от куилска вълна, са огнеупорни, устойчиви на бактерии, не гният и траят почти вечно благодарение на съдържанието на метал във вълната. Куилите трябва да бъдат стригани два пъти седмично. Те се размножават студеноплодно.“

— Няма саботаж — потвърди Грегър.

— Няма саботаж, обаче ти по-добре вземи да ги подстрижеш тези куили — каза Арнолд.

Грегър изключи, намери чифт ножици в инструментите си и отиде да подстригва куилите. Но вълната, съдържаща метал, просто изтъпи ножицата. Изглежда, куилите трябваше да бъдат стригани с някакви инструменти, изработени от много твърда сплав.

Той събра колкото успя от хвърчащата из помещението вълна и отново почисти вентилаторите. След една последна проверка Грегър се върна в каютата, за да си приготви вечеря.

Пържолата му бе покрита с мазна, метална вълна.

Той ядосано я остави.

Когато се събуди, установи, че скърцащият стар кораб продължава да поддържа верния курс. Главният двигател работеше добре и бъдещето му изглеждаше много по-светло, особено след като установи, че фиргелите още си спят, а смагсовете се чувстват добре.

Но когато провери куилите, той установи, че те дори не са докоснали храната си. Това вече ставаше сериозен проблем. Той се обади на Арнолд за съвет.

— Много просто — каза му Арнолд, след като прегледа няколко справочника. — Куилите нямат мускули за гълтане. Те се осланят на гравитацията, която да прокара храната надолу. Но при безтегловност, когато няма гравитация, те не могат изобщо да глътнат храната.

Грегър знаеше, че е просто. То беше нещо, на което човек не би обърнал внимание на Земята. Но в Космоса, с тази изкуствена окръжаваща среда, и най-дребният проблем ставаше сериозен.

— Ще трябва да придадеш въртеливо движение на кораба, за да им осигуриш малко гравитация — каза Арнолд.

Грегър направи няколко изчисления на ум.

— Ще трябва да използвам голяма част от мощността.

— В такъв случай в книгата пише още, че можеш да пъхаш храната в гърлата им с ръка. Правиш една влажна топка, пъхаш я на дълбочина до лакътя си и…

Грегър въздъхна и пусна страничните двигатели. Краката му опряха в пода и той зачака нетърпеливо.

Куилите започнаха да се хранят с такава лакомия, че ако ги видеше някой фермер, сигурно би им се зарадвал от сърце.

На космическия склад на Вермоан II щеше да му се наложи да зареди отново с гориво, което пък щеше да увеличи разходите им, защото на новоколонизираните системи горивото беше скъпо. Но щеше да остане