Лаксийски ключ

Особено, когато не изисква поправки и работи безплатно.

Арнолд вече бе отворил телефонния указател.

— Ето. — Той набра някакъв номер. — Ало, Междузвездна корпорация за хранителни стоки? Свържете ме с президента. Какво? Няма ли го? Тогава с вицепрезидента. Важно е… Ще ме свържете, а? Добре, ето за какво се отнася. Имам възможност да ви снабдявам с почти неограничено количество Тангрис, основната храна на мелджианците. Точно така. Знаех си, че ще се заинтересувате. Да, разбира се, че ще изчакам.

Той се обърна към Грегър.

— Тези корпорации си мислят, че могат да… Да?… Да, господине, точно така. Вие се интересувате от Тангрис, така ли?… Чудесно, блестящо!

Грегър се приближи, опитвайки се да чуе какво говорят от другата страна. Арнолд го бутна настрана.

— Цената? Ами вие кажете каква е нормалната пазарна цена. О… Добре, пет долара на тон не са много, но предполагам… Какво? Пет цента на тон? Вие се шегувате! Нека говорим сериозно.

Грегър се отдалечи от телефона и се стовари изморено в стола. Той апатично се заслуша в думите на Арнолд.

— Да, да. Добре, не знаех, че… Ясно. Благодаря.

Арнолд затвори.

— Изглежда на Земята няма голямо търсене на Тангрис — каза той. — Тук живеят само около петдесетина мелджианци, а цената на транспорта до северните покрайнини е невероятно висока.

Грегър повдигна вежди и погледна към Производителя. Той явно бе достигнал нивото на капацитета си, защото Тангрисът се изливаше през отвора като вода от тръба под налягане. По цялата стая имаше сив прах. Пред самата машина вече се беше натрупал куп с височина петнадесет сантиметра.

— Няма значение — каза Арнолд. — Може да се използва за нещо друго. — Той се върна към бюрото си и отвори няколко още по-дебели книги.

— Не трябва ли да го изключим, докато търсиш? — попита Грегър.

— Разбира се, че не — отвърна Арнолд. — Не разбираш ли, това е безплатно! Това произвежда пари за нас.

Той се зарови в книгите си. Грегър започна да се разхожда из стаята, но установи, че му е трудно да ходи из натрупания вече до глезените Тангрис. Той се тръшна върху стола си, като се чудеше защо ли не се бе захванал с озеленяване на земи.

Привечер сивият прах бе покрил пода на около метър височина. Няколко молива, писалки, едно куфарче и малък шкаф за папки вече бяха изчезнали под него, а Грегър започваше да се чуди дали подът ще издържи тежестта. Трябваше да изрови пътечка до вратата, като използва за импровизирана лопата едно кошче за боклук.

Арнолд най-после затвори книгите си и погледна доволно.

— Има друго приложение.

— Какво?

— Тангрисът се използва като строителен материал. Знаеше ли, че след няколко седмици излагане на влиянието на въздуха, той става твърд като гранит?

— Не знаех.

— Свържи се с някоя строителна фирма по телефона. Веднага ще се заеме с тази работа.

Грегър се обади на строителната фирма „Толидо — Марс“ и каза на господин О’Тул, че са готови да го снабдяват с почти неограничено количество Тангрис.

— Тангрис, а? — отвърна О’Тул. — Напоследък не се употребява много в строителството. Нали знаете, че не държи боя?

— Не, не знаех — изръмжа Грегър.

— Факт. Знаете ли какво? Тангрисът го яде някаква откачена раса. Защо не…

— Предпочитаме да го продаваме като строителен материал — прекъсна го Грегър.

— Ами, бих могъл да го купувам. Винаги извършваме строителство и на евтини сгради… Давам ви по петнадесет на тон.

— Долара ли?

— Цента.

— Ще ви се обадя по-късно — каза Грегър.

Партньорът му кимна мъдро, когато чу офертата.

— Това е добре. Да кажем, че тази машина произведе по десет тона на ден, всеки ден, години наред. Чакай да сметна… — Той набързо пресметна. — Това прави почти петстотин и петдесет долара годишно. Няма да ни направи богати, но ще ни помогне в плащането на наема.

— Но не можем да го оставим тук — каза Грегър, докато наблюдаваше с тревога непрекъснато увеличаващата се купчина Тангрис.

— Разбира се. Ще намерим някое празно място в полето и ще го оставим там. Могат да си вземат материала по всяко време на денонощието.

Грегър се обади на О’Тул и му каза, че са готови на сделка.

— Добре — отговори О’Тул. — Знаете къде е заводът ни. Можете да докарвате материала по всяко време.

— Ние ли да го докарваме? Аз мислех, че вие…

— За петнадесет цента на тон? Не, ние ви правим услуга, като ви освобождаваме от материала. Вие ще ни го карате.

— Това е лошо — каза Арнолд, след като Грегър затвори. — Цената на транспорта е…

— Ще бъде много по-висока от петнадесет цента на тон — съгласи се Грегър. — По-добре спри това нещо, докато решим какво да правим.

Арнолд се промъкна до Производителя.

— Чакай да видим — заговори той. — За да се изключи се използва Лаксийски ключ. — Той огледа предната част на машината.

— Хайде, изключвай я — настоя Грегър.

— Чакай малко.

— Ще я изключиш ли най-после?

Арнолд се изправи и се позасмя притеснено.

— Не е толкова лесно.

— Защо?

— Защото за изключването ни е необходим Лаксийски ключ. А май нямаме такъв.

Следващите няколко часа бяха прекарани във френетични телефонни разговори. Грегър и Арнолд се свързаха с музеи, научни институти, археологически катедри в университети и с всеки, за когото се сетиха. Никой никога не беше виждал Лаксийски ключ. Нито пък бяха чували за такъв.

Арнолд отчаян се обади на Джо, междузвездния вехтошар. Намери го в мезонета му в центъра на града.

— Не, нямам Лаксийски ключ — каза Джо. — Защо мислиш, че иначе щях да ти продам тази играчка толкова евтино?

Те оставиха телефоните и се загледаха един в друг. Безплатният производител от Мелдж весело изсипваше потока си от безполезен прах. Двата стола и радиаторът бяха изчезнали под него и нивото на сивия Тангрис вече се бе покачило до плота на бюрото.

— Хубав, мъничък печалбар — изръмжа Грегър.

— Ще измислим нещо, де.

— Ние ли?

Арнолд се върна към книгите си и изкара останалата част от нощта в търсене на друго приложение за Тангриса. Грегър трябваше да изхвърли част от сивия прах в коридора, за да не запълни изцяло канцеларията им.