Сутринта дойде и слънцето светна весело в прозорците им през тънкия слой сив прах. Арнолд се изправи и се прозя.
— Е? — попита Грегър.
— Още нищо.
Грегър се измъкна навън и отиде за кафе. Когато се върна, управителят на сградата и двама едри червенолики полицаи крещяха на Арнолд.
— Ще изхвърлиш до последната прашинка този пясък от коридора! — викаше управителят.
— Да. И освен това има заповед, забраняваща производствената дейност в търговския център — каза един от полицаите.
— Това не е производствена дейност — обясни Грегър. — Това е Безплатен мелджиански…
— Казах, че е производство — настоя полицаят. — И казах веднага да се спре.
— Точно в това ни е проблемът — каза Арнолд. — Май не можем да го спрем.
— Не можете да го спрете ли? — ядоса се полицаят. — Да не се опитваш да ми се подиграваш, бе? Казах, че
— Господин полицай, кълна ви се, че…
— Слушай, умнико. Ще се върна след един час. Или спираш това нещо и изхвърляш целия този боклук оттук, или те арестувам. — Тримата мъже си отидоха.
Грегър и Арнолд се спогледаха, а после погледнаха Безплатния производител. Нивото на произведения Тангрис бе достигнало до бюрата и вече ги покриваше.
— Проклятие — почти истерично заговори Арнолд. —
— Успокой се — заговори Грегър, като изморено почистваше косата си от праха.
— Ама не разбираш ли? Когато получиш нещо безплатно в неограничено количество, то трябва да има някакво приложение. А това всичкото е безплатно…
Вратата се отвори и влезе един висок, слаб мъж в тъмен костюм с някакъв малък уред в ръка.
— Значи
Грегър се вкамени, когато през ума му мина една невероятна мисъл.
— Това ли е Лаксийският ключ? — попита той.
— Какъв ключ? Не, не мисля, че е нещо такова — отговори мъжът. — Това е енергометър.
— Ооо — разочарова се Грегър.
— И ми се струва, че ме доведе до източника на повредата — продължи мъжът. — Аз съм Гарстейрс. — Той изчисти праха от бюрото на Грегър, погледна за последно енергометъра си и започна да попълва един формуляр.
— За какво е това? — попита Арнолд.
— Аз съм от градската енергийна компания — отвърна Гарстейрс. Той завърши с писането, сгъна формуляра и го прибра в джоба си. — Благодаря за помощта. Ще ви изпратим сметката. — Той отвори вратата с известна трудност, после се извърна и отново погледна Безплатния производител.
— Изглежда произвежда нещо много ценно — каза той. — Щом използва толкова много енергия… Какво е това? Платинов прах ли?
Той се усмихна, кимна любезно и си тръгна.
Грегър се извърна към Арнолд.
— Без енергия, а?
— Ами предполагам, че я тегли от най-близкия източник — каза Арнолд.
— И на мен ми стана ясно. Значи получава енергия от въздуха, от космоса, от слънцето. И от линиите на електрическата компания, ако са му под ръка.
— Така изглежда. Но основният принцип…
— Върви по дяволите с основния си принцип! — развика се Грегър. — Не можем да изключим това проклето нещо без Лаксийски ключ, никой няма такъв ключ, затрупани сме с безполезен прах, който не можем да си позволим да извозим, и вероятно използваме енергия като някое слънце, превръщащо се в нова!
— Трябва да има разрешение — умолително произнесе Арнолд.
— Така ли? Предполагам, че ти ще го намериш.
Арнолд седна там, където се намираше преди бюрото му, и покри с длани очите си. На вратата се почука силно и се чуха ядосани викове.
— Заключи вратата — каза Арнолд.
Грегър я заключи. Арнолд помисли още няколко мига и се изправи.
— Не всичко е загубено — заяви той. — Тази машина все пак може да ни направи богати.
— Хайде просто да я разрушим — предложи Грегър. — Да я хвърлим в океана или някъде другаде.
— Не! Сега се сетих! Ела, да подготвим за полет кораба си.
Следващите няколко дни бяха направо лудница за „ААА — Първокласна“. Трябваше да наемат мъже и да платят прескъпо, за да бъде почистена сградата от Тангрис. После се появи проблемът с докарването на машината, която продължаваше да бълва, до космическия кораб. Но накрая всичко беше готово. Безплатният производител стоеше в склада и бързо го пълнеше с Тангрис, а корабът им бе напуснал системата и се движеше със свръхсветлинна скорост.
— Това е напълно логично — обясняваше по-късно Арнолд. — Естествено, че на Земята няма пазар за Тангрис. Затова няма смисъл да се опитваме да го продаваме там. Но на планетата Мелдж…
— Не ми харесва идеята — каза Грегър.
— Не може да не стане. Цената за транспорта до Мелдж е много висока. Но ние им носим цялата фабрика. Можем да ги зареждаме непрекъснато с храна.
— Ами ако има стагнация на пазара? — попита Грегър.
— Колко голяма може да бъде стагнацията? Та това е хлябът на мелджианците. Основната им храна. Не може да грешим.
След две седмици в космоса ляво на борд на кораба им увисна планетата Мелдж. Пътят се оказа доста дълъг. Тангрисът бе изпълнил склада до дупка. Те го заключиха, но увеличаващото се налягане заплашваше да спука кораба по шевовете. Наложи се да изхвърлят тонове от него всеки ден, но изхвърлянето отнемаше време, пък и докато работеха губеха топлина и въздух.
И така, те се насочиха към Мелдж, а всеки кубически сантиметър от кораба им бе запълнен с Тангрис, почти нямаха кислород и вътре бе невероятно студено.
Щом кацнаха, на борда се качи един едър митнически служител с оранжева кожа.
— Добре дошли — каза той. — На нашата незначителна малка планета рядко идват посетители. Дълго ли ще останете?
— Вероятно — отвърна Арнолд. — Имаме намерение да развием тук бизнес.
— Чудесно! — възкликна усмихнат митничарят. — Нашата планета има нужда от нова кръв, нови предприемчиви хора. Може ли да ви попитам какъв бизнес?
— Ще продаваме Тангрис, основната храна на…
Лицето на митничаря потъмня.
— Какво ще продавате?
— Тангрис. Притежаваме Безплатен производител и…
Митничарят натисна един от бутоните на ръчното си предавателно устройство.
— Съжалявам, но трябва да си заминете веднага.
— Но ние имаме паспорти, разрешителни…
— А ние имаме закони. Вие трябва да излетите веднага и да си отнесете Безплатния производител.
— Чакай, чакай — заговори Грегър. — Предполагам, че на тази планета не е забранена търговията и производството.
— С изключение на производството на Тангрис.
Навън към пистата за кацане се приближиха дузина танкове и се подредиха около кораба. Митничарят
