Робърт Шекли

Гражданин на космоса

Наистина имам проблеми, при това повече, отколкото си мислех, че е възможно. Малко трудно е да се обясни как се забърках в тази каша, затова е по-добре да започна от самото начало.

Още откакто завърших техническото училище през 1991 г., си намерих добра работа в завода за космически кораби Старлинг, като монтьор на сфинксови клапани. Наистина обичах големите кораби, които отлитаха с рев и трясък до Алфа Кентавър и къде ли не, и за които непрекъснато се говореше в новините. Бях млад човек с бъдеще, имах приятели, дори познавах няколко момичета.

Но не се чувствах добре.

Работата ми беше хубава, но не можех да покажа най-доброто от себе си при скритите камери, които постоянно следяха ръцете ми. Не че имах нещо против тях — дразнеше ме непрекъснатото им жужене. Пречеха ми да се съсредоточа.

Оплаках се на вътрешната охрана. Защо не ми сложат тихи камери, както на всеки друг? Но онези бяха твърде заети, за да направят каквото и да било.

След това започнаха да ме дразнят множество дребни неща. Като записващото устройство в телевизора ми например. Хората от ФБР не го бяха сложили както трябва и шумеше цяла нощ. Оплаквах се стотици пъти. Казах им, слушайте, само моето устройство шуми така. Защо точно моето? Но те всеки път ми дръпваха до болка познатата реч, че трябвало да се спечели студената война, че не били в състояние да угодят на всекиго.

Подобни неща карат човек да се чувства незначителен. Подозирах, че правителството не се интересува от мен.

Да вземем за пример моят шпионин. Бях заподозрян от клас 18 D — също като вицепрезидента — и това ме правеше обект на частично наблюдение. Само че шпионинът, който трябваше да ме следи, си мислеше, че е киноактьор, защото ходеше с изпоцапан шлифер и смачкано бомбе, нахлупено ниско над очите. Беше кльощав нервен човек и от страх да не ме изпусне, ходеше буквално по петите ми.

Е, не казвам, че не полагаше усилия. В шпионирането има голяма конкуренция и не можех да не го съжалявам — толкова зле се справяше. Чувствах неудобство, че ме свързват с него. Приятелите ми умираха от смях, когато се появяхме някъде заедно.

— Бил — питаха те, — това ли е най-многото, което можеш да постигнеш?

Приятелките ми го смятаха за противен.

Естествено, отидох в Сенатската комисия за разследвания и казах, слушайте, защо не ми дадете обучен шпионин, каквито имат приятелите ми?

Отговориха, че ще видят, но знаех, че не съм достатъчно важна особа, за да направят смяната.

Тези дреболии ме изнервяха, а всеки психиатър ще ви каже, че не е нужно нещо кой знае колко голямо, за да полудееш. Беше ми писнало да ме пренебрегват, да не ми обръщат никакво внимание.

Тогава започнах да мисля за открития космос. Някъде там имаше милиони и милиони кубически километри празнота, осеяна с толкова звезди, че не могат да се преброят. Имаше достатъчно планети с условия като на Земята, за да приютят всеки мъж, жена и дете. Все някъде трябваше да има местенце и за мен.

Купих си книги по астрономия и междузвездно пилотиране, занимавах се с гравитация и космически навигационни карти. Най-накрая прецених, че няма да съм в състояние да науча повече.

Всичките ми спестявания отидоха за един стар кораб марка Крайслер, чиято обшивка изпускаше кислород по шевовете. Атомният му двигател беше капризен, а устройствата за изкривяване на пространството можеха да те запратят в която точка си пожелаят. Беше опасно, но рискувах единствено своя живот. Поне така си мислех тогава.

Извадих си паспорт, синьо разрешително, червено разрешително, числов сертификат и ратификационни документи. Биха ми инжекции против космическа болест. В завода взех последната си заплата и махнах за сбогом на камерите. Събрах багажа си у дома и казах довиждане на записващото устройство. На улицата стиснах ръката на нещастния шпионин и му пожелах успех.

Изгорих всички мостове зад себе си.

Оставаше да получа само Окончателното разрешение, така че се отправих към Бюрото за окончателно разрешаване. Чиновникът имаше загоряло от кварцова лампа лице и бели длани.

— Къде искате да отидете? — попита ме той.

— В космоса — отговорих.

— Естествено. Питам ви къде точно в космоса.

— Все още не знам. В космоса. В открития космос. В свободния космос.

Чиновникът въздъхна отегчено.

— Ако искате да получите разрешение, ще трябва да сте по-конкретен. На каква планета смятате да се установите? В Американския космос? Или в Британския? В Холандския или Френския?

— Нямах представа, че космосът може да е нечие притежание — отбелязах.

— В такъв случай не сте в крак с времето — каза ми той и се усмихна снизходително. — Съединените щати са заели цялото пространство между координати 2XA и D2B, освен малък и незначителен сегмент, който е отстъпен на Мексико. Руснаците имат координати от 3DB до L02 — доста мрачен район, уверявам ви. След това са Белгия, Китай, Цейлон, Нигерия…

Прекъснах го.

— Къде е свободният космос?

— Няма такъв.

— Изобщо ли? Тогава докъде се простират границите на владенията?

— До безкрая — отговори той с гордост.

В първия миг се сепнах. Някак си преди това не си бях представял, че всяка педя пространство е нечие притежание. В края на краищата обаче беше естествено — все някой трябваше да е собственик.

— Искам да отида в Американския космос — казах аз. Тогава не мислех, че ще има някакво значение, но се оказа, че греша.

Чиновникът кимна намръщено. Провери биографията ми до петгодишна възраст — нямаше смисъл да се връща по-назад — и ми връчи Окончателното разрешение.

На космодрума заварих кораба си напълно обслужен и готов за полет. Успях да се издигна без произшествия и едва когато Земята стана голяма колкото глава на карфица, осъзнах, че съм сам.

На петдесетия час от полета отидох да проверя склада с хранителните продукти и забелязах, че един от чувалите с картофи има малко по-особена форма и не прилича на останалите. Отворих го и вместо петдесет килограма картофи, видях момиче.

Нелегален пътник. Вторачих се в младата жена, зяпнал от учудване.

— Е — каза тя, — няма ли да ми помогнеш да изляза? Или предпочиташ да завържеш чувала и да забравиш?

Помогнах й.

— Картофите ти са много неравни — каза тя.

Аз забелязах с одобрение неравностите по нейното тяло. Беше стройна, с рижа коса, дръзко, изпоцапано лице и замислени сини очи. На Земята с удоволствие бих изминал десет мили, за да се запозная с нея. В космоса обаче не бях толкова сигурен.

— Можеш ли да ми дадеш нещо за ядене? — попита тя. — Откакто тръгнахме съм само на сурови моркови.

Направих й сандвич.

— Какво правиш тук? — попитах, докато се хранеше.

— И да ти кажа, няма да разбереш — отговори тя между две хапки.

— Ще разбера.

Отиде до илюминатора и се вгледа в красивите звезди — повечето американски — които пламтяха в пустия американски космос.

— Исках да съм свободна — отговори ми.

— Моля?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату