Гратисчия

готвенето, чистенето, поправките и всичко останало. Може би не го вършат много добре, но все пак го вършат.

Фактът е, че на Марс няма място за неспециалисти. Просто не можем да си го позволим.

Мислех, че ще се разплаче, но момчето се въздържа.

То се огледа тъжно. Всичко в столовата ни бе марсианско.

— Хайде — казах аз и се изправих. — Сега ще ти намеря легло. Утре ще уредим изпращането ти обратно на Земята. Недей да се натъжаваш толкова. Все пак видя Марс.

— Да, господине. — Гратисчията се изправи бавно. — Само че няма да се върна на Земята.

Аз не започнах да споря с него. Обикновено гратисчиите казват това. Но откъде можех да знам какво мисли този?

След като настаних Франклин, аз се върнах в лабораторията си и работих няколко часа върху една неотложна задача. После се тръшнах изтощен в леглото.

На следващата сутрин отидох да събудя Франклин. Той не си беше в леглото. Аз веднага помислих за саботаж. Кой знае какво би могъл да направи един разстроен човек? Да развали нещо, да подпали горивото. Започнах да обикалям из лагера и да го търся под дърво и камък. Накрая го намерих при строежа на новата лаборатория.

Това беше сграда, която трябваше да си построим сами. Всеки, който разполагаше с малко свободно време, иззидваше по няколко тухли, рендосваше някоя маса или каса за врата. Никой не можеше да се отдели достатъчно дълго от работата си, за да успеем да я довършим. За няколко часа Франклин бе свършил повече работа, отколкото ние всички за няколко месеца. Той беше добър дърводелец и работеше така, като че ли го гонеха всичките дяволи от ада.

— Франклин! — извиках аз.

— Да, господине. — Той изтича към мен. — Просто исках да направя нещо, за да съм полезен, господин Тъли. Дайте ми още няколко часа и ще я покрия. И ако тези тръби не трябват на някого, аз може да завърша и водопровода до утре.

Е, да. Франклин беше добър човек. Беше тъкмо такъв, какъвто ни трябваше на Марс. По всички правила на човешкото достойнство и честност аз би трябвало да го потупам по рамото и да кажа: „Момче, учението не е всичко. Можеш да останеш. Имаме нужда от теб.“

Наистина исках да кажа точно това. Но не можех. На Марс не се сбъдват приказките с щастлив край. Гратисчиите не ни трябват. Ние учените можем да се справим с дърводелската работа и водопровода. Може би недотам добре, но резултатите са приемливи. И просто не можем да си позволим дублиране на специалности.

— Моля те да не правиш нещата по-трудни за мен, Франклин. Защото съм мекосърдечен човек. Ти ме убеди. Но аз трябва да прилагам правилника. И ти трябва да се върнеш.

— Не мога да се върна — каза много тихо Франклин.

— Моля?

— Ще ме затворят, ако се върна — каза той.

— Добре, разкажи ми историята — изпъшках аз. — Но моля те, по-бързо.

— Да, господине. Както ви казах вече — започна Франклин, — на Земята трябва да се държиш като останалите и да мислиш като тях. Е, в това нямаше нищо лошо допреди известно време. Но после аз открих Истината.

— Ти какво?

— Открих Истината — изрече гордо Франклин. — Открих я случайно, но всъщност се оказа много просто нещо. Беше толкова просто, че научих на нея и сестра си, а щом тя можа да я научи, значи всеки ще може. Затова аз се опитах да я предам на всички.

— Продължавай — казах аз.

— Е, да, обаче всички се ядосаха много. Казаха ми, че съм луд и че трябва да млъкна. Но аз не можех да млъкна, господин Тъли, защото това беше Истината. И затова когато те поискаха да ме затворят, аз дойдох на Марс.

„О, страхотно“ — помислих си аз. Само Франклин ни липсваше на Марс. Един истински, старовремски религиозен фанатик, който да проповядва на нас, учените. Пък и на мен ми трябваше само това. Сега, след като го изпратех обратно на Земята, в затвора, можех цял живот да се чувствам виновен.

— И това не е всичко — каза Франклин.

— Още ли има от тази сърцераздирателна приказка?

— Да, господине.

— Давай — казах аз с въздишка.

— Те преследват също и сестра ми — каза той. — Виждате ли, след като узна Истината, тя също може да я преподава като мен. Та това е Истината, разбирате ли? Така че тя сега трябва да се крие докато… докато… — Той избърса носа си и преглътна нещастно. — Аз мислех, че мога да ви покажа колко полезен ще ви бъда на Марс, а после сестра ми да дойде при мен и…

— Стоп! — казах аз.

— Да, господине.

— Не искам да слушам повече. Вече чух достатъчно.

— Искате ли да ви кажа Истината? — попита с желание Франклин. — Мога да ви обясня…

— Нито дума повече — изръмжах аз.

— Да, господине.

— Франклин, нищо, ама нищичко не мога да направя за теб. Ти си без квалификация. Аз нямам правото да ти позволя да останеш. Но ще направя единственото, което мога. Ще поговоря с директора за теб.

— Яяяя! Много ви благодаря, господин Тъли. Ще му обясните ли, че още не съм се възстановил от пътуването? А щом се съвзема, аз ще ви покажа…

— Добре, добре — казах аз и побързах да се махна.

Директорът ме гледаше като че ли съм си свалил регулатора.

— Ама Тъли — каза той. — Ти поне знаеш правилата.

— Разбира се, но той наистина може да бъде полезен — казах аз. — И никак не ми се иска да го изпратя обратно в ръцете на полицията.

— Но да се поддържа един човек на Марс струва петдесет хиляди долара годишно. Мислиш ли, че той ще си заслужи…

— Знам, знам — казах аз. — Но случаят му е толкова трогателен. И той е толкова сръчен, че можем да го използваме…

— Всички гратисчии са трогателни — каза директорът.

— Да. Защото са по-низши човешки същества. Не като нас, учените. Затова и него ще го върнем.

— Ед — каза директорът. — Виждам, че няма да се разберем по този въпрос. Затова оставям на теб да вземеш решението. Знаеш добре, че поне десет хиляди души подават годишно заявления за работа на Марс. Ние отказваме на хора, които са по-способни даже от нас. Младежите учат с години в университета, за да отговорят на изискванията за определено място тук, а после установяват, че то е заето. Като имаш предвид всичко това, можеш ли с ръка на сърцето си да кажеш, че Франклин наистина трябва да остане?

— Аз… аз… О, по дяволите, щом поставяш въпроса по такъв начин… — Аз още бях ядосан.

— А има ли друг начин, по който да го поставя?

— Разбира се, че не.

— Ужасно тъжно е, когато много хора искат, а избират само единици — замислено произнесе директорът. — Трябват ни нови хоризонти. Бих искал Марс да бъде открит за колонизиране. И някой ден това ще стане. Но не и докато не започнем да се самоиздържаме.

— Така е — отвърнах му аз. — Ще уредя връщането на гратисчията.

Франклин работеше на покрива на лабораторията, когато се върнах. Трябваше само да погледне лицето ми, за да разбере какъв е отговорът.