Робърт Шекли
Гратисчия
Няколко часа след кацането на земния кораб аз подкарах към космопорта на Марс. На борда му имаше бургии с диамантен връх, които бях заявил преди повече от година. Исках да си ги взема, преди някой друг да е сложил ръка върху тях. Не искам да кажа, че някой на Марс би
Аз натоварих бургиите си на джипа тъкмо когато Карсън от геоложкото пристигна, като размахваше бележка за „приоритет по спешна необходимост“. За мой късмет аз също си бях взел такава бележка от директора Бърк. Карсън се държа толкова любезно, че накрая му дадох три бургии.
Той побърза да се отдалечи със скутера си по червените пясъци на Марс, които изглеждат безкрайно красиви на цветни снимки, но са толкова ситни, че редовно запушват двигателите ни.
Тръгнах към земния кораб не защото много ме интересуваха космическите кораби, а просто защото ми се искаше да погледна нещо различно.
И тогава видях гратисчията.
Той стоеше до кораба с очи, ококорени като чинийки, и гледаше червения пясък, обгорените площадки за кацане и петте сгради на космопорта. Изражението на лицето му говореше: „Марс! Брей!“
Аз изпъшках скритом. Този ден имах повече работа, отколкото бих могъл да свърша за цял месец. Но гратисчията беше мой проблем. Директорът Бърк в момент на необикновен каприз ми беше казал:
— Тъли, ти имаш подход към хората. Ти ги разбираш. Те те обичат. Затова те назначавам за шеф по охраната на Марс.
Което означаваше, че аз отговарях за гратисчиите.
Този беше на около двайсет години. На ръст бе повече от метър и осемдесет, но едва ли тежеше и петдесет килограма. Толкова кльощав и недохранен изглеждаше. Носът му вече почервеняваше от здравословния марсиански климат. Имаше едри, недодялани ръце, големи крака и дишаше като риба на сухо в нашия здравословен марсиански въздух. Естествено нямаше си респиратор. Гратисчиите никога нямат.
Аз се приближих до него.
— Е, как ти харесва тук? — попитах.
— Страхо-отно! — отвърна той.
— Невероятно чувство, нали? — попитах аз. — Да стоиш върху истинска чужда планета.
— Така е! — хлъцна гратисчията. Лицето му, с изключение на върха на носа, вече леко посиняваше от липсата на кислород. Аз реших да го оставя да страда още малко.
— Значи просто се качи на този товарен кораб — казах аз. — И тръгна гратис към прекрасния, омаен, екзотичен Марс.
— Ами, струва ми се, че не бихте могли да ме наречете точно гратисчия — заговори той задъхано. — Аз само… само…
— Подкупи капитана — завърших, аз вместо него. Сега вече той се клатушкаше върху дългите си кокалести крака. Аз измъкнах резервния си респиратор и го нахлузих върху носа му.
— Хайде, гратисчийо. Ще ти дам да похапнеш. А после ние с теб ще си поговорим сериозно.
Аз го държах за ръката по пътя към столовата, защото той залиташе толкова силно, че можеше да падне върху нещо и да го счупи. Вътре включих въздуха и позатоплих малко свинско с боб, за да го нахраня.
Той се нахвърли върху яденето и след като го изгълта, се облегна на стола и се ухили до уши.
— Казвам се Джон Франклин — каза той. — Марс! Не мога да повярвам, че наистина съм тук.
Това го казват всички гратисчии. Поне онези, които оживеят по време на пътуването. Годишно се опитват да го направят поне десетина души, но само един или двама успяват да стигнат дотук живи. Повечето от тях са такива идиоти!
Гратисчиите все успяват да се вмъкнат на борда на товарните кораби въпреки всички проверки. Корабите обаче излитат с ускорение от около двайсет G и без предпазни мерки гратисчията направо се сплесква. Ако оживее все пак, радиацията го убива. Или пък се задушава в безвъздушното пространство, преди да успее да стигне до пилотската кабина.
Тук си имаме специално гробище. Само за гратисчии.
Но някои от тях успяват да достигнат живи и стъпват на Марс с големи надежди и звезди в очите.
А пък аз съм човекът, който трябва да им отнеме илюзиите.
— И защо по-точно пристигна на Марс? — попитах го аз.
— Ще ви кажа — отвърна Франклин. — На Земята човек трябва да прави това, което вършат всички останали. Трябва да мислиш като всички, да действаш като останалите. Иначе те затварят.
Аз кимнах. Сега, за първи път от появата на човечеството, Земята беше стабилно място. Световен мир, световно правителство, световен просперитет. Властите искаха да продължава все така. Мисля, че те отиват доста надалече в забраните си към безобидния индивидуализъм, но кой съм аз, че да ги виня? Може би след около стотина години нещата ще се уредят, но това не може да успокои гратисчиите, които живеят
— Значи ти чувстваш нужда от нови хоризонти.
— Да, господине — каза Франклин. — Надявам се, че не ви звучи твърде нахално, но ми се иска да бъда пионер. Няма значение колко много ще трябва да работя! Ще видите, само ме оставете тук, моля ви, господине! Ще работя толкова много, че…
— И какво ще правиш? — попитах аз.
— Ъ? — той ме погледна стреснато за миг. — Всичко мога да правя.
— Но какво по-точно? Ние имаме нужда от добър специалист по неорганична химия. Да не би случайно да имаш способности в тази насока?
— Не, господине — каза гратисчията.
Никак не обичам да правя това, но е много важно да се каже тежката и неприятна истина на гратисчиите.
— Значи не си химик — зачудих се аз. — Може да се намери място за много добър геолог. Или даже статистик.
— Боя се, че…
— Кажи ми, Франклин, ти защитил ли си дисертация?
— Не, господине.
— Докторат, някаква диплома? Поне техникум?
— Не, господине — с нещастен вид отвърна Франклин. — Даже не съм завършил и гимназия.
— Тогава какво мислиш, че би могъл да правиш тук? — попитах аз.
— Ами, четох, че Проектът се е разпространил по цялата територия на Марс. Мислех, че бих могъл да разнасям съобщения. Нещо като пощальон. Освен това мога да върша дърводелска работа. И като водопроводчик мога да работя. Трябва да има нещо, което да върша тук.
Аз налях на Франклин още една чаша кафе и той ме погледна умолително с големите си очи. Гратисчиите винаги гледат така, когато стигнем до този момент. Те си мислят, че Марс е като Аляска през седемдесетте години или като Антарктида през двехилядната. Гранична зона за смели и решителни мъже. Но Марс не е гранични зона. Той е задънена улица.
— Франклин — заговорих спокойно аз. — Ти знаеш ли, че Проектът Марс не е на самоиздръжка и никога няма да бъде? Знаеш ли, че издръжката на един човек тук струва петдесет хиляди долара годишно? Мислиш ли, че заслужаваш заплата от петдесет хиляди годишно?
— Аз няма да ям много — прошепна Франклин. — Пък и щом свикна, аз ще…
—
— Това не го знаех — прошепна Франклин.
Гратисчиите никога не го знаят. Аз трябва да им го казвам. И така, аз казах на Франклин, че учените се занимават през свободното си време с водопроводна дейност, с дърводелство, с куриерски услуги, с
