Аз се качих на джипа си и подкарах към космопорта. Трябваше да кажа няколко силни думички на капитана на транспортния кораб, който бе позволил на Франклин да се качи на борда. Вече ми беше дошло до гуша. Този хитрец щеше да откара Франклин обратно на Земята.
Товарният космически кораб стоеше на пистата и носът му сочеше към небето. Кларксън, нашият специалист по атомна енергетика, го подготвяше за излитане.
— Къде е капитанът на този боклук? — попитах аз.
— Няма капитан — отговори Кларксън. — Този е автоматичен. Насочва се по радиото.
Стомахът ми започна бавно да се присвива.
— Няма ли капитан?
— Няма.
— Ами екипаж?
— На автоматичните няма — каза Кларксън. — Та ти знаеш това, Тъли.
— В такъв случай на борда му няма кислород — казах аз весело.
— Разбира се, че не!
— Нито радиационен щит.
— Точно така. — Кларксън ме гледаше учудено.
— Няма и топлинна изолация.
— Само колкото да предпази корпуса от разтопяване.
— Предполагам, че излита с максимално ускорение. Някъде към трийсет и пет G.
— Разбира се — отговори Кларксън. — Когато няма човешки същества на борда, така е по-икономично. Ама какво те тревожи?
Аз не му отговорих. Просто отидох до джипа и го форсирах обратно към лабораторията. Стомахът вече не само ме присвиваше. Той направо се беше свил на топка.
Това пътуване не би могло да бъде издържано от човешко същество. По никакъв начин. Нито едно на десет милиарда. Това беше физически невъзможно.
Когато стигнах лабораторията, Франклин беше завършил покрива и съединяваше някакви тръби. Беше време за обяд и няколко души от геолозите му помагаха.
— Франклин — повиках го аз.
— Да, господине?
Аз поех дълбоко дъх.
— Франклин, ти с този товарен кораб ли дойде?
— Не, господине — отговори той. — Аз се опитах да ви кажа, че не съм подкупвал никакъв капитан, но вие не искахте…
— В такъв случай — аз говорех много бавно — как си дошъл тук?
— Като използвах Истината!
— Можеш ли да ми покажеш?
Франклин се замисли за момент.
— Пътуването ме измори ужасно, господин Тъли — отговори той. — Но мисля, че бих могъл.
И той изчезна.
Аз останах на мястото си и запримигвах. После един от геолозите посочи нагоре. Там беше Франклин, увиснал на около стотина метра.
След миг той отново беше застанал до мен и само носът му бе почервенял от студа.
Приличаше на мигновена телепортация. Олеле, братко мой!
— Това ли е Истината? — попитах аз.
— Да, господине — каза Франклин. — Тя означава просто различен поглед върху нещата. Когато я разберете… Когато
— И ти можеш да преподаваш това на другите? — попитах аз.
— Разбира се. Обаче трябва известно време.
— Няма проблем. Предполагам, че можем да си позволим известно време. Да, господа, предполагам, че можем! Да, господа, можем да си позволим малко време за Истината…
Не знам колко още щях да дърдоря, но Франклин ме прекъсна.
— Господин Тъли, това означава ли, че мога да остана?
— Можеш да останеш, Франклин. Всъщност, ако се опиташ да си идеш, ще те застрелям.
— О, благодаря ви, господине! Ами сестра ми? Може ли и тя да дойде? Когато кажете, тя…
Чух изплашения вик на геолозите. Косата ми настръхна и аз се извърнах много бавно.
Там стоеше едно момиче. Високо, кокалесто момиче с очи като панички. Тя се огледа наоколо като сомнамбул и замърмори:
— Марс! Лелеее!
После се обърна към мен и се изчерви.
— Извинете, господине — каза тя. — Аз… аз малко подслушвах.
Информация за текста
© 1955 Робърт Шекли
© 1996 Рени Димитрова, превод от английски
© 1996 Росен Димитров, превод от английски
Robert Sheckley
Deadhead, 1955
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
Робърт Шекли. Събрани разкази, том 2
„Мириам“ ЕООД, София, 1996
Превод: Рени Димитрова, Росен Димитров, 1996
ISBN: 954-9513-03-3
The Collected Short Fiction, Book Two, 1991
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8829]
Последна редакция: 2008-08-14 08:00:00
