Доктор Зомби и малките му космати приятелчета

царевични питки, мечтае да учи в известен университет и ме пита непрекъснато и досадно дали не мога да използвам връзките си в Бон…

Аз съм жертва на очакванията на моите съседи. Превърнал съм се в техния професор. Заради тях трябва да прекарвам безкрайни часове в Националния музей по антропология и да си губя по цели дни в Теотихуакан, Тула, Ксочикалко. Моите съседи ме принуждават да работя много по научните си изследвания. И аз се превърнах почти буквално в онова, което се правех, че съм: експерт, притежаващ значителни познания и малко повече от откачен.

Тази роля проникна в мен, смеси се със съществуването ми, промени ме до такава степен, че сега аз наистина вярвам в съществуването на връзка между инките и толтеките и понеже имам неопровержими доказателства, даже сериозно съм се замислил да публикувам откритията си…

Но намирам всичко това доста изморително и безсмислено.

Миналия месец преживях голям страх. Моята хазяйка, госпожа Елвира Масиас, ме спря на улицата и поиска от мен да изхвърля кучето си.

— Но аз нямам куче, госпожо.

— Извинете ме, господине, но вие имате куче. Снощи го чух да ръмжи и да драска по вратата ви. А аз, както и бедният ми покоен съпруг изрично забраняваме…

— Скъпа госпожо, сигурно грешите. Мога да ви уверя…

И ето ти го Гарсия, неизбежен като смъртта, в току-що изгладена униформа, заслушан в разговора ни, пушейки пурата си.

— Драскане ли? Може би са термитите, госпожо, или хлебарките.

— Не беше такъв звук — поклати тя глава.

— Тогава плъхове. Съжалявам, че ви го казвам, но в сградата ви е пълно с плъхове.

— Знам много добре какви звуци издават плъховете — убедително каза госпожа Елвира. — Но това не беше същото. Беше като звук от куче и идеше от вашия апартамент. А аз съм ви казала, че абсолютно се забранява отглеждането на домашни животни.

Гарсия ме гледаше и аз видях отразени в очите му мъртъвците си от Дахау, Берген-Белзен, Терезиенщадт. Исках да му кажа, че се лъже, че аз съм една от жертвите, че аз съм прекарал годините на войната като затворник в концентрационния лагер „Джилатжап“ в Ява.

Но също така знаех, че този факт няма значение. Моите престъпления против човечеството бяха напълно реални. Гарсия просто усещаше предстоящите ужаси по-добре от отминалите вече.

В този момент аз щях да си призная всичко, ако госпожа Елвира не беше се обърнала към Гарсия и не му бе казала:

— Е, какво ще направиш ти по този въпрос? Той държи куче, а може би и две. Кой знае какво има в неговия апартамент. Какво ще направиш ти?

Гарсия не отговори. Неподвижното му лице ми напомни за маската на Тлалок в музея „Чолула“. Собствената ми реакция бе да поддържам онази прозрачна защита, с която крия тайните си. Аз стиснах зъби, разтворих ноздри и се опитах да изобразя испанска ярост.

— Кучета ли? — изръмжах аз. — Ще ви покажа аз едни кучета! Елате горе и претърсете апартамента ми! Ще ви платя сто песос за всяко куче, което намерите и по двеста за породистите. Ти също ела, Гарсия, и доведи всичките си приятели. Може да имам и кон там, вътре, а? Може и прасе? Доведи свидетели, доведи репортери от вестниците. Искам да опишат точно менажерията ми.

— Успокойте се — каза Гарсия, който не беше впечатлен от яростта ми.

— Ще се успокоя, след като се освободим от кучетата! — извиках аз. — Елате, госпожо, влезте в апартамента ми и потърсете под леглото халюцинациите си. И когато се успокоите, бъдете така добра да ми върнете остатъка от месечния наем, както и месечната застраховка, а аз ще отида да живея някъде другаде с невидимите си кучета.

Гарсия ме изгледа с любопитство. Предполагам, че беше виждал доста ядосани хора. Така постъпват и някои престъпници.

— Да отидем ли да погледнем? — попита той госпожа Елвира.

Моята хазяйка ме изненада.

— Разбира се, че не! Господинът гарантира — каза тя за мое учудване. А после се обърна и си тръгна.

Аз бях готов да продължа със заблудата, настоявайки Гарсия сам да направи огледа, ако не е напълно удовлетворен, но за щастие се въздържах. Гарсия няма много задръжки и не се бои, че ще се направи на глупак.

— Изморен съм — казах аз. — Отивам да си полегна.

И така свърши.

Този път заключих входната си врата. Размина ми се като на косъм. Докато съм говорел, горкото, окаяно същество бе прегризало каишката си и бе умряло на пода в кухнята.

Аз се отървах от него по обикновения начин, като дадох на другите да го изядат. След това обаче удвоих предпазните мерки. Купих си радио, за да прикрия лекия шум, който те вдигаха. Поставих дебела подложка под клетките им. И замаскирах миризмата им с лошокачествен тютюн, защото помислих, че миризмата на тамян би била твърде издайническа.

Но странното и ироничното е, че някой би могъл да се усъмни, че аз имам куче. Та те са мои естествени врагове. Те знаят какво става в апартамента ми. Те са се съюзили с човечеството. Те са изменници спрямо животните, точно както аз съм изменник спрямо хората. Ако кучетата можеха да говорят, те биха изтичали в полицията със своите разкрития.

Когато битката против човечеството най-после започне, кучетата ще се бият или ще загинат заедно с господарите си.

Една нотка на предпазлив оптимизъм: последното котило бе доста обещаващо. Четири от дванадесетте останаха живи и пораснаха лъскави, умни и здрави. Но не са толкова свирепи, колкото бях очаквал. Тази част от генетичното им наследство като че ли се е загубила. Те всъщност като че ли ме обичат. Като кучета! Но това сигурно би могло да им бъде избито от характера.

Човечеството има ужасни легенди за хибриди, получени от кръстосването на различните видове. Между тях са химерата, грифонът и свинксът. На мен ми се струва, че тези древни кошмари трябва да са били спомен от бъдещето, също както предчувствието на Гарсия за моите още неизвършени престъпления.

Плиний и Диодор описват чудовищните рожби на камила и щраус, лъв и орел, кон, ракун и тигър. Какво ли биха си помислили те за съчетанието на росомаха и плъх? А какво ли би си помислил един съвременен биолог за подобно чудо?

Съвременните учени биха отрекли съществуването му, дори и когато моите хералдически зверове наводнят градовете и селата. Никой разумен човек няма да повярва, че може да има същество с големината на вълк, злобата и лукавството на росомахата и приспособимостта, стадното чувство и раждаемостта на плъха. Всеки убеден рационалист би отказал да повярва в съществуването на подобен неописуем и апокалиптичен звяр, дори и когато той му прегризе гърлото.

И би бил почти прав в скептицизма си. Подобен продукт на кръстосването е явно невъзможен, но не и след като аз го създадох през миналата година.

Потайността може да започне като необходимост и да се превърне в навик. Дори и този дневник, в който имам намерение да опиша всичко, виждам че не съм написал причините, накарали ме да създавам чудовища, нито пък за какви цели мисля да ги използвам.

Те ще започнат да действат след около три месеца, в началото на юли. Дотогава местните жители вече ще са забелязали глутница животни, които започват да опустошават околностите на Сокало. Няма да могат да ги опишат, но хората ще забележат размерите на тези същества, тяхната жестокост и пъргавина. Властите ще бъдат уведомени, вестниците ще пишат за тях. Вероятно първоначално ще обвинят вълците или дивите кучета, въпреки че тези зверове не приличат на тях.