Робърт Шекли
Доктор Зомби и малките му космати приятелчета
Определено мисля, че тук съм в безопасност. Понастоящем живея в малък апартамент на североизток от Сокало, в един от най-старите квартали на град Мексико. Като чужденец в тази страна, първото ми неминуемо впечатление е колко много прилича тя на Испания и колко различна е всъщност. В Мадрид улиците представляват лабиринт, който те тегли непрекъснато навътре, към скрити центрове с досадни и добре пазени тайни. Прикриването на едно обикновено място сигурно е наследство от маврите. Докато мексиканските улици са обърнат лабиринт, които води навън към планините, към простора, към откровения, които винаги се изплъзват. Няма нищо скрито, но и нищо в Мексико не е разбираемо. Това е останало от индианците. Минало и настояще, отбрана, базирана на проникването, прозрачна отбрана като тази на морската анемония.
Аз намирам този стил за разумен и удобен. Съгласен съм с проницателността, родена в Теночититлан или Тлакскала. Не крия нищо и поради това съумявам да прикрия всичко.
Колко често съм завиждал на крадеца, който няма какво да скрие освен шепа плячка! Някои от нас нямат такъв късмет. Някои от нас притежават тайни, които не се побират в джоба, нито в килера. Тайни, които не могат да се приберат в гостната или да се заровят в задния двор. Жил де Ретц е имал нужда от частно тайно гробище малко по-малко от „Пер ла Шез“. Моите собствени нужди са по-скромни, но не много.
Аз не съм общителен човек. Аз мечтая за къща в провинцията, някъде по голите склонове на Икстаксихуатл, където няма друго човешко жилище на километри наоколо. Но това би било лудост. Полицията смята, че човек, който се самоизолира, има нещо за криене. И това заключение е толкова вярно, колкото и банално. Тези възпитани, безжалостни мексикански полицаи! Как не вярват на чужденците и колко са прави при това! Те биха намерили причина да обискират самотната ми къща и истината щеше да излезе наяве. И щеше да предизвика поне тридневна сензация във вестниците.
Аз избегнах всичко това или поне го отдалечих, като реших да живея тук, където съм. Сега даже Гарсия, най-ревнивият полицай в квартала, не би могъл да повярва, че аз използвам този малък, открит апартамент за
Вратата ми обикновено е притворена. Когато продавачите ми доставят продуктите, аз обикновено им казвам да влизат направо. Те никога не го правят, тъй като изпитват необикновено уважение към личния живот на хората. Но аз така или иначе ги каня.
Притежавам три преходни стаи. Влиза се през кухнята, следва холът и след него спалнята. Всяка стая си има врата, но нито една от тях не е затворена напълно. Може би съм довел това си фетишизиране на откритостта до крайност. Защото ако някой мине през апартамента ми, отвори напълно вратата на спалнята и погледне вътре, предполагам, че ще трябва да се самоубия.
Засега посетителите ми не са влизали по-навътре от кухнята. Мисля, че се страхуват от мен.
И защо не? Аз сам се плаша от себе си.
Работата ме кара да живея затворено. Трябва винаги да се храня в апартамента си. Аз съм лош готвач и дори в най-лошия ресторант в квартала готвят по-добре. Дори и прегорялото тако на уличните продавачи е по-добро от моите несмилаеми буламачи.
Но което е по-лошо, аз съм принуден да измислям смехотворни причини, за да извиня това, че винаги се храня у дома. Казах на съседите си, че лекарят не ми разрешава да ям никакви подправки, никакви люти чушки, домати, сол… Защо? Заради много рядка болест на черния дроб. И как съм я хванал? Преди много години в Джакарта съм ял заразено месо…
Сигурно си мислите, че е много лесно да се каже това. Но на мен ми е трудно да запомня подробностите. Един лъжец е принуден да живее в трудното и неприятно положение да е винаги нащрек. Животът му се превръща в наказание.
Моите съседи възприемат с лекота изопачените ми обяснения. Малко нелепост не им пречи, тъй като те се смятат за компетентни арбитри спрямо истината, макар че за тях тя се ограничава само в рамките на известна правдоподобност.
Но въпреки това моите съседи чувстват, че в мен има нещо чудовищно. Веднъж месарят Едуардо ми каза:
— Знаете ли, докторе, че зомбитата не могат да ядат сол? Може би вие сте зомби, а?
Откъде, по дяволите, той е научил за зомбитата? Предполагам, че от киното или някой комикс. Виждал съм възрастни жени да правят знак за прогонване на злото, когато минавам покрай тях и съм чувал децата да шепнат зад гърба ми: „Доктор Зомби, доктор Зомби.“
Възрастни жени и деца! Те са носителите на малкото мъдрост на тази нация. Да, и месарите, които също знаят едно-друго.
Аз не съм нито доктор, нито зомби. И въпреки това възрастните жени и децата са прави в известна степен по отношение на мен. За щастие, никой не ги слуша.
Затова аз продължавам да се храня в кухнята си. С агнешко, ярешко, свинско, заешко, говеждо, телешко, пилешко и понякога сърнешко. Това е единственият начин да доставя необходимите количества месо в дома си, за да храня своите животни.
Наскоро някой започна да ме подозира. За съжаление този човек е Диего Хуан Гарсия, полицаят.
Гарсия е здрав, широколик и подозрителен. Добър полицай. В Сокало го смятат за неподкупен — ацтек по произход, но с повече власт. Според зарзаватчийката, която може би е влюбена в мен, Гарсия вярва, че аз съм избягал нацистки престъпник.
Интересна концепция, всъщност невярна, но интуитивно правилна. И ако не беше защитата на съседите ми, той вече да се е намесил. Обущарят, месарят, ваксаджийчето и особено зарзаватчийката, всички поръчителстват за мен. Те са буржоазни рационалисти и вярват в собственото си мнение по отношение на моя характер. И убеждават Гарсия: „Не е ли очевидно, че този чужденец е един тих, добродушен човек, безобиден учен, мечтател?“
Странното е, че те също фактически се заблуждават, но интуитивно са прави.
Безценните ми съседи се обръщат към мен с „докторе“, а понякога даже с „професоре“. Това са степени на уважение, с които те са ме възнаградили доста спонтанно заради външния ми вид. Аз не се нуждая от титлите, но не ги и отхвърлям. „Господин доктор“ е просто една от маските, зад които мога да се скрия.
Предполагам, че им приличам на доктор — голямо и блестящо чело, сива коса, растяща от двете страни на плешивото ми теме, квадратно, строго и сбръчкано лице. Да, освен това моят европейски акцент, внимателното конструиране на испански изречения, завеяният ми вид… Пък и очилата ми със златни рамки! Какво друго бих могъл да бъда освен доктор, при това от немски произход?
Титлата ми изисква определена заетост и аз твърдя, че съм учен в дълготрайна отпуска от университета, в който работя. Казвам им, че пиша книга за толтеките, в която ще събера доказателства за културните връзки между този тайнствен народ и инките.
— Да, господа, аз очаквам книгата ми да предизвика бум в Хайделберг и Бон. Доста интереси ще бъдат засегнати. Без съмнение ще има опити да бъда обвинен в мошеничество. Защото моята теория ще разтърси из основи всички изследвания на предколумбовата епоха…
Тази легенда си я подготвих още преди да дойда в Мексико. Прочетох Сивънс, Прескът, Вайян, Алфонсо Касо. Дори си направих труда да препиша първата трета от отхвърлената теза на Драйър за разпространението на културата, в която той доказва културния обмен между маите и толтеките. Това ми предостави на разположение около осемдесет страници, написани на ръка, които аз мога да показвам като свои собствен труд. Недовършеният ръкопис бе и оправданието ми за престоя в Мексико Всеки може да види страниците, разхвърляни върху бюрото ми и сам да прецени що за човек съм.
Мислех, че това ще бъде достатъчно. Но не бях подготвен за динамизма, който изисква ролята ми. Господин Ортега, моят бакалин, също се интересува от предколумбовите изследвания и е неприятно компетентен. Господин Андраде, бръснарят, е роден в едно селце на пет мили от развалините на Теотихуакан. А малкият Хорхе Силверио, ваксаджийчето, чиято майка работи в един
