имало връзка, имам за това неопровержими доказателства, сериозно се замислям за публикуване на откритията си…
Всичко това ме уморява и ме обърква. Миналия месец се случи събитие, което ме изплаши. Сеньора Елвира Масиас, чийто дом наех, ме срещна на улицата, заговори ме и поиска да изхвърля кучето си.
— Сеньора, но аз нямам куче!
— Моля за извинение, сеньор, но вие имате куче! Вчера вечерта чувах много добре как то скимтеше и драскаше вратата. А покойният ми съпруг не търпеше кучета в дома. Той въведе строги правила и аз няма да ги наруша.
— Скъпа сеньора, вие грешите. Уверявам ви…
И тогава отнякъде се появи Гарсия, неотвратим като самата смърт. В изгладена униформа цвят каки, на велосипед и се заслуша в нашия разговор.
— Може би термити са драскали по вратата, сеньора?
Тя поклати отрицателно глава:
— Звукът беше съвсем друг.
— Значи плъхове тогава. За съжаление, трябва да ви кажа, че домът е пълен с плъхове.
— Аз прекрасно зная шумоленето на плъховете — с дълбока, непобедима убеденост възрази сеньора Елвира. — А това беше друг шум, само кучето драска така, и добре се чуваше точно от вашите стаи. Вече ви казах, че имам строги правила — никакви животни в дома.
Гарсия не свеждаше поглед от мен и в очите му виждах отражение на всичките ми злодеяния в Дахау, Берген-Белзен и Терезиеднщат. Много ми се искаше да му кажа, че греши, че аз съм жертва, а не палач, че военните години прекарах зад бодливата тел на японски концлагер в остров Ява.
Разбира се, не казвах нищо — всичко това нямаше отношение. Моите престъпления против човечеството не бяха измислица, просто Гарсия беше усетил не някогашни престъпления, а тези, които ще станат след година.
Може би щях да си призная всичко, ако сеньора Елвира не се беше обърнала към Гарсия с думите:
— Е, какво ще направите? Та той държи в къщата куче, а може би и две, или и даже други животни. Какво ще направите, сеньор полицай?
Гарсия мълчи и неподвижното му лице напомняше каменната маска на Тлалок в Чолулския музей. А аз прибягнах към метода на прозрачна самозащита, който досега ми помагаше да запазвам тайните си. Скръцнах със зъби, надух ноздри, изобщо се постарах да изобразя „свиреп европеец“.
— Кучета ли? — закрещях аз. — Сега ще ви покажа едни кучета! Вървете да обискирате стаите ми! Плащам по сто песо за всяко открито куче! По двеста за породисто куче! Гарсия, викайте своите познати и приятели! Може би държа и кон вътре, а? А може би и свиня? Викайте свидетели, викайте вестникари, викайте репортери, нека точно опишат менажерията ми!
— Напразно кипвате — равнодушно каза Гарсия.
— Когато се избавим от кучетата, тогава ще се успокоя! — креснах аз. — Сеньора, да вървим, да погледнем под креватите в спалнята, може би там е нещото, което ви се е привидяло. А когато му се нагледате, бъдете така любезна да ми върнете остатъка от аванса и тогава аз с невидимите си кучета ще отида в друга квартира.
Гарсия ме погледна някак си странно. Вероятно за дългогодишната си служба е видял не малко кресливци. Разправят, че някои престъпници така ритат срещу ръжена.
— Какво пък, да погледнем — каза той на сеньора Елвира.
И тук за мое учудване — не ми ли се счу? — тя заяви:
— Не, не! Вярвам на думата на благородния човек.
Искаше ми се за пълна победа да попитам Гарсия, дали той още се съмнява и ако е така, нека да влезе вътре. Но за щастие прехапах езика си. Гарсия нямаше да се церемони. Той не би се изплашил от излагане.
— Уморих се — казах, — ще отида да полегна.
С това и свърши случката.
Този път заключих входната врата. Оказа се, че всичко е висяло на косъм. Докато сме се карали, нещастното зверище прегризало въжето за връзване, пропълзяло до кухнята и там издъхнало.
Трупа ликвидирах по обикновения метод, с други думи, го дадох като храна на другите. Удвоих мерките за безопасност. Купих радиоприемник, за да заглушавам воя им. Под клетките сложих плътни рогозки. Непрекъснато пушех миризлив тютюн и всичко се оправи. Но какво страшно издевателство — да ме заподозрат, че държа кучета! Кучета, които са най-големите ми врагове! Виж, те знаят какво става у дома. Те отдавна са верни съюзници на хората. Те са предателите на животинския свят, а аз предателят на човешкия род. Ако кучетата имаха език, веднага щяха да ме издадат в полицията.
Когато се разрази битката с човечеството, кучетата ще споделят съдбата на господарите си — ще устоят или ще паднат.
Проблесна мъничко надежда: последното котило е обещаващо. От дванадесет оживяха четири. Растат силни, умни, но не им стига свирепост. Явно, че именно тя не се унаследява генетично. Даже като че ли се привързаха към мен — почти като кучета! Но може би в следващите поколения ще успея да премахна това.
Човечеството пази в паметта си страшни предания за мелези, създавани чрез кръстосване на различни видове. Между другото такива са били сфинксът, грифонът, химерата. Мисля, че плашещите видения от античността са своеобразни спомени за бъдещето. Така, както Гарсия предусеща моите още неизвършени престъпления.
Плиний и Диодор разказват за чудовищни полукамили-полущрауси, полулъвове-полуорли, за създания с майка кобила и баща тигър или дракон. Какво биха помислили древните летописци за хибрид между плъх и росомаха? А какво би казал за такова чудо съвременният биолог?
Съвременните учени ще отхвърлят възможността за такова кръстосване, дори градовете и селата да гъмжат от зверовете им. Нито един здравомислещ човек не ще повярва, че съществува твар, голяма колкото вълк, свирепа и коварна като росомаха и едновременно адаптивна и бързо размножаваща се като плъховете. Упоритият рационалист ще отрича това като небивалица даже и тогава, когато този звяр забие зъби в гърлото му.
И ще бъде прав. Почти. Продуктът на подобно кръстосване винаги е бил невъзможен… до миналата година, когато го получих.
Потайността, предизвикана от необходимостта, понякога прераства в навик. Затова в този дневник все още не съм обяснил защо започнах да отглеждам чудовища и за какво ги обучавам.
Те ще започнат своето дело след три месеца, към началото на юли. Тогава жителите на Сокало ще забележат, че в покрайнините на града се появяват неизвестни животни. Тяхната външност ще бъде описвана неточно и мъгляво, но всички ще бъдат единодушни в мнението, че това са едри, свирепи и неуловими твари. Властите ще научат новостта и някои вестници ще я съобщят. Отначало нападенията ще бъдат приписани на вълци или подивели кучета, макар че незваните гости по външен вид се отличават.
Ще се опитат обикновените методи за унищожаване. Безуспешно. Загадъчните твари бързо ще се разселят из цялата столица и ще проникнат в богатите райони — Педрегал и Койоакан. Вече ще бъде известно, че те са всеядни, както са всеядни и хората. И ще възникне подозрението (при това напълно вярно), че се размножават мълниеносно. Малко по-късно ще бъде оценена и разумността им.
Срещу нашествениците ще бъдат пратени военни части, но безуспешно. Над полета и селища ще забръмчат самолети и вертолети: но кого да бомбардират? Тези животни не са мишени за обикновеното оръжие, понеже не се движат в стадо. Те се крият по ъглите, те са под леглото, в килера, те през цялото време са тук, около вас, но не ги виждате.
Да се използва отрова. Но те ядат вашата храна, а не това, което ще им подхвърлите.
Идва август и хората са вече безсилни да направят нещо. Мексико е наводнено с войски, но това е само една привидност; ордите от зверове вилнеят в Толуку, Икстапан, Тепалсинго, Куернаваку, а вече са ги видели в Сан Луис Потоси, в Оахаке и Вера-Крус.
В Мексико пристигат специалисти от цял свят, учените се съвещават, предложени са извънредни мерки. Зверовете не свикват съвещания и не публикуват манифести. Те чисто и просто се плодят и множат. На север са се разпространили до Дуранго, а на юг са стигнали плътно до Виляермоси.
