Робърт Шекли
Доктор Вампир и неговите приятели
Мисля, че тук съм в безопасност. Живея в старата част на Мексико-сити, североизточно от Сокало, в малка квартира. Дълбоко ме порази доколко на пръв поглед страната наподобява Испания, а в действителност е съвсем друга. Улиците в Мадрид са лабиринт, който постепенно те всмуква към стаената си сърцевина, макар че там се крият старателно скучни, дребни тайни. Несъмнено обичаят да се пазят от чужди очи дори обикновените неща е наследство от маврите. А улиците на Мексико са обърнат лабиринт, те водят навън, към околните планини, на открито, към откровения, които обаче са винаги неуловими. Като че ли Мексико нищо не скрива, но и всичко е непостижимо. Това е наследство от индианците, те и сега са такива, самозащитата им се крие в привидната откритост; така и прозрачността е защитата на морската актиния.
Според мене този метод е много добър и може да се приложи винаги и навсякъде. Аз приемам мъдростта, родена в Теноктитлан или Тлакскал, аз нищо не крия и затова успявам всичко да потуля.
Аз не съм общителен човек. Мечтая за дом в затънтен край, например по голите склонове на Ихтаксихуатл, където на десетки мили наоколо не се открива човешко жилище. Но това би било лудост. Полицията разсъждава просто: щом се държиш изолирано, значи нещо скриваш; съвсем не ново съждение, но независимо от това почти винаги правилно. Ох, тази мексиканска полиция, колко е учтива и безжалостна едновременно! Колко е недоверчива към кой да е чужденец и колко е права за това! Тя винаги би намерила повод да обискира жилището ми и естествено тайната би се разкрила. Поне три дни вестниците щяха да имат материал за шум…
Всичко това досега избягвам, като избрах настоящето си жилище. Даже Гарсия, който е най- настървеният полицай в целия окръг, не подозира какво правя в тази тясна, достъпна за всеки квартира.
Моята входна врата обикновено е полуотворена. Аз предлагам на хората, които ми носят хранителните стоки, да влязат вътре. Те обаче никога не се възползват от поканата, понеже скромността им е в кръвта. Но за всеки случай аз продължавам да ги каня.
Квартирата е тристайна. Входът е през кухнята. Оттам се влиза в кабинета, а след това е спалнята. Никоя врата не е заключена, дори не ги притварям докрай. Може би в желанието да покажа, че нищо не крия, прекалявам. Защото, ако някой стигне до спалнята и отвори вратата нашироко, ще се наложи да се самоубия.
Но досега никой от посетителите ми не е бил по-далече от кухнята. Вероятно те се страхуват от мен.
А защо не? Аз сам се страхувам от себе си.
Работата ми е свързана с неудобства. Налага ми се сам да закусвам, обядвам и вечерям вкъщи. Аз съм лош готвач и дори в най-долнопробната закусвалня хранят по-добре. И което е по-лошо, трябва да измислям невероятни обяснения защо ям само вкъщи. Докторите ми забраниха кисело, солено или люто, обяснявам на съседите, не мога да хапна нито сол, нито пипер, нито домати… Защо така? Ох, имам болен черен дроб… Къде те пипна тази мръсотия? В Джакарта хапнах развалено месо по време на войната…
Вероятно ви се струва, че да измислиш такова нещо не е трудно. Но аз трябва да помня всички подробности.
Всеки лъжец е принуден да строи живота си по законите на омразното, противоестествено постоянство. Играеш ролята си и тя става твое мъчение и наказание.
Съседите леко приемаха неумелите ми обяснения. Имало някакви несъответствия? Какво пък, в живота винаги е така. Всеки от тях се смята за безгрешен съдия и познавач на света, а в действителност техните разсъждения се основават само на правдоподобността на измислиците ми.
И все пак съседите усещат чудовището в мен. Месарят Едуардо ми каза един път:
— Докторе, знаете ли, че вампирите не могат да ядат солено? Може би вие също сте вампирясали, а?
Откъде ще знае той за вампирите? Впрочем, вероятно от филмите или от комиксите. Много пъти съм забелязвал как стариците, край които минавам, правят жестове на заклинание. Бързат да се предпазят от злата сила. Чувал съм детски шепот зад гърба си: „Доктор Вампир, доктор Вампир…“
Стариците и децата! Те съхраняват малкото мъдрост на тези хора. Разбира се, и месарят се досеща за нещо. Аз не съм доктор и не съм вампир. Все пак стариците и децата са прави да се плашат от мен. За щастие никой не им обръща внимание.
Ето защо аз продължавам да се храня в кухнята си — купувам агнешко, телешко, говеждо, прасенца, козленца, зайци, птици, понякога дивеч. Това е единственият начин да разполагам с много месо, за да храня своите приятели, моите зверове.
Напоследък още един човек почна да ме подозира. За нещастие това е Диего Хуан Гарсия, местният полицай.
Гарсия е набит, широкоплещест и с открито лице, но предпазлив — изобщо е примерен полицай. В Сокало го смятат за неподкупен — своево рода ацтекски Катон, макар и не толкова рязък по характер. Ако може да се вярва на зарзаватчийката (а тя като че ли е влюбена в мен), Гарсия предполага, че аз съм немски военнопрестъпник, който се крие тук от правосъдието.
Поразителна догадка, абсолютно невярна всъщност и все пак предчувствието не лъже Гарсия. Той би взел съответни мерки, ако съседите не се застъпваха за мен. Обущарят, месарят, ваксаджийчето и особено зарзаватчийката са изцяло на моя страна. Те са хора на здравия разум и вярват, че съм такъв, какъвто им се струвам. Те дразнят Гарсия:
— Нима не виждаш, че този тих, добродушен чужденец е просто смахнат учен и никаква беля не ще направи.
Поразителна нелепост, също така невярна по същност и все пак интуицията не лъже тези хора.
Безценните ми съседи ме величаят ту доктор, ту професор. Тези почетни титли ги получих просто така, само заради външния си вид. Не съм претендирал за тях, но не ги и отхвърлям. „Сеньор доктор“ е маска, която също ми върши работа.
А защо и да ме вземат за учен? Лицето ми е сурово, квадратно, цялото набраздено от бръчки, имам високо чело, а снопчетата косми около слепоочията и тила са изрядно посивели. Аз така старателно и правилно построявам испанското изречение, че веднага се разбира, че съм европеец. И очилата ми са със златна рамка! Какъв, ако не учен, и откъде, ако не от Германия? Званието задължава и аз обяснявам, че съм университетски професор, че съм в дългосрочен отпуск, тъй като пиша книга за толтеките. Възнамерявам да докажа, че културата на този загадъчен народ е сходна с тази на инките.
— Да, господа, аз смятам, че новата ми книга ще внесе объркване в Бон и Хайделберг. Някои авторитети ще се разклатят. Някои ще се опитат да ме представят за маниак и фантазьор. Работата е в това, че моята теория ще внесе преврат в науката за доколумбова Америка.
Такава личност смятах да разиграя в Мексико. Аз прочетох книгите на Стивънс, Прескот, Вайън, Алфонсо Косо, не ме домързя даже да препиша първата третина от дисертацията на Дрейер относно взаимопроникването на културите, в която той се опитваше да докаже връзката между културите на маите и толтеките. Тези 80 ръкописни страници възнамерявах да представя като собствен труд, а незавършеността му обясняваше пребиваването ми в Мексико. Всеки, който погледнеше на тези премъдри страници, разхвърляни по бюрото, лично щеше да се убеди що за човек съм.
Струваше ми се, че това е достатъчно. Не бях взел предвид хората, сред които живея. Сеньор Ортега е бакалин, но се интересува и от доколумбовата история на страната си и за мое нещастие притежава солидни познания в тази област. Сеньор Андраде, бръснарят, е роден в Пуебло, което е само на пет мили от развалините на Теотихуакан. А хлапакът Хорхе Силверио, ваксаджийчето, мечтае да постъпи в някакъв известен университет и смирено пита дали не мога да промълвя добра дума за него в Бон…
Аз съм жертва на надеждите и очакванията на моите съседи. Аз станах професор по техен, а не по мой образец. С часове вися в Националния антропологичен музей, губя си цели дни в разглеждане на Теотихуакан, Тулу, Ксохикалко. Съседите ме принуждават неуморно да се занимавам с научни изследвания. И в действителност аз ставам този, когото имитирам — учен човек с колосални знания и като допълнение, леко побъркан.
Аз влязох в тази роля и тя ме преобрази. Аз вече действително вярвам, че между инките и толтеките е
