— Той каза, че колонизационният екип все едно ще ни намери — напомни му Мейли.
— Всяко нещо с времето си — каза Сърси. — Той може и да блъфира… Не, предполагам, че говори истината. И въпреки това ние трябва да се отървем от посланика.
— Аз мисля, че знам какво означава „отдолу“! — възкликна Дариг. — Това е чудесно. Нова космология, може би.
— Какво е то? — попита Сърси. — Можем ли да го използваме?
— Така мисля. Но почакайте да го обмисля. Май ще си ида в хотела. Имам там няколко книги, които искам да прегледам. Не ме закачайте няколко часа.
— Добре — съгласи се Сърси. — Но какво?…
— Не, не, не може да греша — говореше Дариг. — Почакайте да го обмисля.
Той бързо излезе от стаята.
— Какво смяташ, че е намислил? — попита Мейли.
— Нямам представа — сви рамене Сърси. — Хайде, нека опитаме с още малко психология.
Първо напълниха стаята на посланика с няколко фута вода. Не достатъчно, за да го удавят, а само колкото да му направят живота по-неудобен.
След това добавиха светлини. Цели осем часа светлините блесваха и угасваха в стаята на посланика — ярки светлини, които да проникват под клепачите, и по-мътни, за да го дразнят.
След това дойдоха звуците — скърцания и писъци, стържещи звуци, като от драскане с нокти по ламарина, но увеличени хиляди пъти и странни мляскания, викове и шепот.
Последваха миризмите. После всичко друго, за което успяха да се досетят и което би могло да подлуди човек.
Посланикът спа кротко през цялото време.
— Слушайте сега — каза Сърси на следващия ден. — Хайде да започнем да използваме проклетите си глави. — Гласът му беше прегракнал и груб. Въпреки че психологическите мъчения не бяха засегнали посланика, те като че бяха рикоширали по Сърси и хората му.
— Къде, по дяволите, е Дариг?
— Още разработва идеята си — каза Мейли, като почеса небръснатата си брада. — Каза, че почти е готов.
— Добре, няма да разчитаме на него — каза Сърси. — Започвайте да мислите. Например, ако посланикът може да се превръща в нещо, какво е онова, в което той не би могъл да се превърне?
— Хубав въпрос — изръмжа Харисън.
— Това е основният въпрос — каза Сърси. — Няма смисъл да се хвърля копие към някой, когато сам може да се превърне в такова.
— А какво ще кажете за това? — обади се Мейли. — Като имаме предвид, че той може да се превръща във всичко, какво ще стане, ако го поставим в такава ситуация, в каквато да бъде атакуван и
— Слушам те — каза Сърси.
— Да речем, че е в опасност. Той се превръща в нещото, което го заплашва. Ами ако самото
— А как ще осъществиш това? — попита Сърси.
— Ето така — Мейли вдигна слушалката на телефона. — Ало? Свържете ме със зоопарка на Вашингтон. Спешно е.
Когато вратата се отвори, посланикът се извърна. Вътре пуснаха един разярен тигър. Вратата се затръшна.
Тигърът погледна посланика. Посланикът погледна тигъра.
— Много хитро — каза посланикът.
При звука от гласа му тигърът се сви. Той се метна като разгъната пружина и падна на пода на мястото, където преди миг беше посланикът.
Вратата се отвори отново. Вътре блъснаха втори тигър. Той изрева яростно и се хвърли към първия. Двата тигъра се счепкаха във въздуха.
Посланикът се появи на няколко фута встрани и започна да ги наблюдава. Когато през вратата с вдигната глава и напрегнат поглед влезе един лъв, той се дръпна малко встрани. Лъвът се хвърли към него и почти щеше да падне отгоре му, но се блъсна в нищото. Като не откри човек, лъвът се нахвърли на тигрите.
Посланикът се появи отново в стола си, където остана, като пушеше и наблюдаваше как зверовете се избиват помежду си.
След десет минути стаята му приличаше на скотобойна.
Но посланикът се бе изморил да гледа спектакъла и се бе излегнал на леглото с книга в ръка.
— Предавам се — каза Мейли. — Това бе последната ми блестяща идея.
Сърси гледаше в пода и не му отговори. Харисън бе седнал в ъгъла и тихо се напиваше. Телефонът иззвъня.
— Да? — отговори Сърси.
— Открих! — извика гласът на Дариг. — Мисля, че това е то! Виж, веднага се мятам на едно такси. Кажи на Харисън да намери няколко помощници.
— Какво е то? — попита Сърси.
— Хаосът е отдолу! — отвърна Дариг и затвори.
Те се заразхождаха из стаята и го зачакаха. Мина половин час, после час. Накрая, три часа след като се беше обадил, Дариг се появи.
— Здрасти — каза той спокойно.
— Здрасти, дяволите да те вземат! — изръмжа Сърси. — Защо закъсня?
— По пътя насам изчетох философията на посланика — каза Дариг. — Доста интересна работа.
— Затова ли закъсня толкова?
— Да. Накарах шофьора да обиколи няколко пъти парка, докато аз четях.
— Хайде, остави това. Разказвай…
— Не мога да го оставя — заговори Дариг със странен, напрегнат глас. — Боя се, че не бяхме прави. По отношение на извънземните, де. Съвсем редно и необходимо е те да ни управляват. Всъщност аз бих искал те да побързат да дойдат.
Но Дариг не изглеждаше съвсем сигурен в това, което казваше. Гласът му трепна и по лицето му изби пот. Той преплете пръсти и се заизвива като в агония.
— Трудно ми е да го обясня — каза той. — Всичко ми стана ясно още щом започнах да го чета. Разбрах колко глупави сме, като се опитваме да бъдем независими в тази взаимнозависима вселена. Разбрах… О, виж, Сърси. Нека престанем с всички тези глупости и да приемем посланика като наш приятел.
— Успокой се! — извика Сърси на напълно спокойния физик. — Ти не знаеш какво говориш.
— Странно е — продължи Дариг. — Знам какво чувствах… Но вече не чувствам същото. Мисля. Както и да е. Аз
— Няма значение — каза Дариг. — Аз съм я запомнил. Само чуйте. Аксиома. Всички народи…
Сърси го удари. С един къс, прав удар. Дариг се просна на пода.
— Тези думи вероятно са подбрани семантично — каза Мейли. — Предполагам, че са предназначени да предизвикат у нас съответна реакция. Работата на посланика е да развие такава философия, която да съответства на мислите на расата, с която си имат работа.
— Слушай, Мейли — прекъсна го Сърси. — Сега ти се заемаш с работата. Дариг знае или мислеше, че знае отговора. Ти трябва да го измъкнеш от него.
— Няма да е лесно — каза Мейли. — Ако ни го каже, той ще има чувството, че предава онова, в което вярва.
