Да ти се връща… в двоен размер

Робърт ШеклиДа ти се връща… в двоен размер

В Ню Йорк винаги е така. На вратата ти звънват, тъкмо когато си се опънал върху кушетката за една заслужена дрямка. Ако си волеви човек, ще си кажеш: „По дяволите, моята къща е моята крепост. Всяка телеграма може да се мушне и под вратата.“ Но ако си като Еделщайн, с не особено силен характер, тогава започваш да си мислиш, че това може би е блондинката от апартамент 12С, която идва да вземе назаем бурканче лют пипер. Или даже може да е някой луд филмов продуцент, който иска да направи филм по писмата, които си пращал на майка си в Санта Моника. (Пък и защо не. Не правят ли филми по къде по- скапани сценарии?)

Но този път Еделщайн наистина реши да не отваря. Легнал върху кушетката с все още затворени очи, той извика:

— Не искам нищо.

— Искате — отвърна глас от другата страна на вратата.

— Имам всички енциклопедии, четки и тенджери, които са ми необходими — извика в отговор Еделщайн. — Каквото и да носите, аз вече го имам.

— Вижте — обади се гласът. — Аз не продавам нищо. Искам да ви дам нещо.

Еделщайн се усмихна тъжно като нюйоркчанин, който знае че ако някой му направи подарък даже от пакет истински небелязани 20-доларови банкноти, той все пак накрая ще трябва да си плати за това.

— Ако е безплатно — отвърна Еделщайн, — тогава аз съвсем не мога да си го позволя.

— Но то е наистина безплатно — каза гласът. — Тоест толкова безплатно, че няма да ви струва нищо нито сега, нито когато и да било.

— Не ме интересува — отговори Еделщайн, като се възхищаваше на твърдостта на характера си.

Гласът не се обади.

— Хей, ако си още там, моля да си отидеш — извика Еделщайн.

— Скъпи господин Еделщайн, цинизмът обикновено показва наивност — каза гласът. — Господин Еделщайн, мъдростта е дискриминация.

— Тоя пък сега ми чете лекции — каза Еделщайн към стената.

— Добре — продължи гласът. — Забравете тази работа. Останете си с цинизма и расовите предразсъдъци. Защо ли ми трябваше да се захващам?

— Чакай — отвърна Еделщайн. — Какво те кара да мислиш, че имам предразсъдъци?

— Хайде сега да не се разправяме — каза гласът. — Ако събирах пари за Хадаси или продавах израелски акции, щеше да бъде различно. Но очевидно аз съм това, което съм, така че извинете ме, че си позволявам да дишам.

— Не бързай, де — каза Еделщайн. — Що се отнася до мен, ти си само един глас от другата страна на вратата. Нямам представа дали си католик, адвентист или дори евреин.

— Имате — отвърна гласът.

— Господине, кълна ви се…

— Е — каза гласът. — Няма значение. Често ми се е случвало. Довиждане, господин Еделщайн.

— Чакай малко — извика Еделщайн.

Той се изруга, че постъпва като глупак. Колко често се бе лъгал и накрая бе плащал например 9,98 долара за някоя илюстрована двутомна „Сексуална история на човечеството“, за която приятелят му Манович каза, че можела да бъде купена във всяка книжарница за 2,98 долара?

Но гласът беше прав. Кой знае как, но Еделщайн знаеше, че разговаря с човек от нееврейски произход.

А гласът щеше да си тръгне и да си мисли: „Тези евреи пък си мислят, че по-добри от тях няма на този свят“ После щеше да каже това на фанатизираните си приятели от „Елкс“ или „Рицарите на Колумб“ и още една група от хора ще започне гледа с лошо око на евреите.

— Ама че съм слабохарактерен! — каза си Еделщайн тъжно. — Добре, можеш да влезеш — извика той. — Но те предупреждавам от самото начало, че няма да купя нищо.

Той се надигна, стана и тръгна към вратата. После спря, защото гласът бе отговорил:

— Много ви благодаря.

И при тези думи един мъж бе преминал през затворената и два пъти заключена дървена врата.

Човекът беше среден на ръст, добре облечен в сив костюм с десен „рибена кост“ и малко старомодна кройка. Обувките му от щавена кожа бяха лъснати идеално. Той беше черен, носеше куфарче и бе преминал през вратата на Еделщайн, като че ли тя бе направена от желе.

— Чакай малко, спри, почакай — каза Еделщайн. Той установи, че е преплел пръсти, а сърцето му бие неприятно бързо.

Мъжът остана напълно неподвижен на един метър вътре в апартамента. Еделщайн започна да диша отново.

— Извинявай, просто внезапно ми се стори, че халюцинирам… — каза той.

— Искате ли да видите отново как го правя? — попита мъжът.

— Не, Боже мой! Значи ти наистина мина през вратата! О, Боже, май ми е лошо.

Еделщайн се върна към кушетката и седна тежко. Мъжът се настани върху близкия стол.

— Каква е тази работа? — прошепна Еделщайн.

— Правя този номер с вратата, за да спестя време — каза мъжът. — Обикновено това ми помага в по- нататъшните обяснения. Така по-лесно ми вярват. Казвам се Чарлз Ситуел. Аз съм областен отговорник на Дявола.

Еделщайн му повярва. Опита да си припомни някоя молитва, но си спомняше само онази, която обикновено казваше в летния лагер преди ядене, още когато беше малко момче. Тя вероятно нямаше да помогне. Знаеше и „Отче наш“, но тя не беше от собствената му религия. Може би един поздрав към знамето…

— Недей да се притесняваш толкова — каза му Ситуел — Не съм дошъл за душата ти или някоя подобна старовремска глупост.

— Че как бих могъл да ти повярвам? — попита Еделщайн.

— Ами помисли логично — заговори Ситуел. — Да вземем за пример войните. През изминалите петдесетина години все има революции, бунтове или нещо подобно. За нас това означава невероятно голям брой осъдени души. Американци, виетконговци, нигерийци, биафрийци, индонезийци, южноафриканци, руснаци, индийци, пакистанци и араби. Също и израелци за съжаление. Освен това идват повече от обичайното китайци, а съвсем наскоро започнахме да получаваме купища южноамериканци. Честно казано, господин Еделщайн, ние сме затрупани с души. Ако тази година започне още някоя война, ще трябва да обявим амнистия за някои грехове.

Еделщайн се замисли.

— Значи наистина не си тук, за да ме вземеш в ада?

— Не, по дяволите! — възкликна Ситуел. — Казах ви, че листата на чакащите при нас е по-дълга от тази за посещението на селото на Питър Копър. Даже и в предверието на ада не ни е останало място.

— Ами… Тогава защо си тук?

Ситуел преметна крак върху крак и се наведе напред.

— Господин Еделщайн, трябва да знаете, че адът много прилича на Стоманодобивната или Телефонната компания на САЩ. Ние сме голямо предприятие и сме нещо като монополисти. Но както всяка голяма корпорация, ние сме пропити от идеала да служим на обществото и бихме искали да мислят за нас добре.

— Има смисъл — каза Еделщайн.

— Но за разлика от „Форд“ ние не можем да създадем някоя фондация и да започнем да даваме стипендии или да разкриваме работни места. Хората не биха ни разбрали. Поради същата причина ние не можем да строим модерни градчета или да се борим със замърсяването на околната среда. Не можем даже да построим язовир в Афганистан, без някой да започне да се съмнява в мотивите ни.

— Разбирам, че сигурно имате проблеми — призна Еделщайн.