Но това означаваше, че Манович ще поддържа два замъка за четири хиляди долара седмично!
На втората седмица Еделщайн се бе отказал от замъците и трескаво обмисляше безкрайните възможности и комбинации а пътуване. Много ли ще бъде, ако поиска едно околосветско пътешествие? Може би. Даже не знаеше дали му се иска точно това. Сигурно би приел да прекара едно лято в Европа, а? Даже двуседмична почивка във „Фонтенбло“ в Маями Бийч, за да си успокои нервите.
Но Манович ще получи две почивки! Ако Еделщайн отседне във „Фонтенбло“, Манович ще почива в някой мезонет в клуба „Кий Ларго Колони“. Два пъти.
Като че ли беше по-добре да си остане беден и да държи Манович онеправдан.
Като че ли, но не съвсем.
През последната седмица Еделщайн започна да се ядосва, отчайва и стана циничен. Каза си: „Аз съм един идиот. Откъде мога да знам, че всичко това е вярно? Е, Ситуел може да минава през врати. Това прави ли го магьосник? Може би се опасявам за глупости.“
Той сам се изненада, когато стана рязко и каза с висок и твърд глас:
— Искам двадесет хиляди долара и ги искам веднага.
Почувства лек тласък по бедрото. Измъкна портфейла си. Вътре намери подписан чек на свое име за 20 000 долара.
Той отиде в банката си и треперейки осребри чека, сигурен, че полицията ще го арестува. Управителят погледна чека и го одобри. Касиерът го попита в какви банкноти иска сумата. Еделщайн му каза да я впише в сметката му.
Когато излизаше от банката, Манович тичешком влизаше с израз на страх, радост и учудване върху лицето си.
Еделщайн побърза да се отдалечи, за да не говори с Манович. През останалата част от деня го боля стомаха.
Идиот! Бе поискал само едни глупави двадесет хиляди. А Манович бе получил четиридесет!
Човек можеше да си умре от мъка.
Еделщайн прекарваше дните си, изпадайки ту в апатия, ту в ярост. Тази болка в стомаха не го оставяше на мира, което означаваше, че може да си е докарал и язва.
По дяволите, колко нечестно бе всичко! Трябваше ли да се докара рано-рано до гроба, притеснявайки се заради Манович?
Да!
Защото сега знаеше, че Манович наистина му е враг и мисълта, че го обогатява, направо го убиваше.
Помисли по този въпрос и си каза: „Еделщайн, слушай сега. Не можеш да продължаваш така. Трябва да измислиш нещо за отмъщение!“
Но какво?
Той се разхождаше напред-назад из апартамента си. Болката определено беше от язва. Какво друго би могло да бъде?
Тогава се сети. Еделщайн престана да се разхожда. Очите му се завъртяха диво и като грабна лист и молив, той направи някакви бързи сметки. Когато свърши, се бе изчервил, бе доволен, щастлив за първи път след посещението на Ситуел.
Той се изправи. Извика:
— Искам триста килограма пастет от пилешки дробчета веднага!
След пет минути започнаха да пристигат доставчиците.
Еделщайн погълна няколко гигантски порции пастет, прибра един килограм в хладилника си и продаде повечето от останалото на един от доставчиците на половин цена, като спечели 700 долара от сделката. Портиерът получи 30 килограма, които бяха в повече. Еделщайн се смя от сърце при мисълта как Манович стои затрупан до шия с пилешки пастет в апартамента си.
Но радостта му беше кратка. Научи, че Манович си запазил пет килограма (този човек винаги е бил много лаком), подарил два килограма и половина на една млада вдовица, на която искаше да направи впечатление и продал останалото на доставчика за повече от две хиляди долара.
„Аз съм най-големият тъпанар на света — помисли си Еделщайн. — За една минута тъпо удоволствие, се лиших от едно желание, което би струвало може би сто милиона долара. И какво спечелих? Едно кило пастет, няколкостотин долара и приятелство за цял живот от страна на портиера ми!“
Той разбра, че направо се убива с тази безсмислена злоба.
Сега му оставаше само едно желание.
И вече беше
Бяха изминали четири седмици. Един ден Еделщайн осъзна с разочарование, че времето му почти свършва. Той накара мозъка си да се раздвижи, само за да потвърди най-лошите си съмнения: Манович харесваше всичко, което харесваше и той. Манович обичаше замъци, жени, богатство, коли, почивки, вино, музика, храна. Каквото и да измислеше, Манович също щеше да го хареса.
После се сети. Поради някаква странна прищявка на вкуса Манович не можеше да понася пушена сьомга.
Но Еделщайн също не обичаше пушена сьомга. Даже и тази от Нова Скотия.
Еделщайн започна да се моли.
„Мили Боже, който отговаряш за рая и ада, имах само три желания и вече използвах двете за нищо. Слушай, Боже, не искам да бъда неблагодарен, но те моля, ако на човек са му дадени три желания, защо да не може да ги изпълни така, че да са по-полезни за него? Какво толкова съм сторил? Не може ли да ми се случи нещо хубаво, без да пълня джобовете на Манович, най-големия си враг, който само получава, без да си мръдне и пръста?“
Настъпи последния час. Еделщайн се успокои. Държеше се точно като човек, който трябва да приеме съдбата си. Осъзна, че омразата му към Манович е безполезна и не си заслужава да се измъчва заради него. С ново и приятно чувство на успокоение, той си каза:
„Сега ще поискам нещо, което лично аз, Еделщайн желая. Ако Манович трябва да го получи в двоен размер, просто не мога да попреча.“
Еделщайн се изправи и застана почти в поза „мирно“. Той каза:
— Това е последното ми желание. Твърде дълго бях ерген. Онова, което искам е жена, за която да се оженя. Тя трябва да бъде висока около метър и шестдесет, да тежи около петдесет и пет килограма, да бъде закръглена, разбира се, и с естествено руса коса. Тя трябва да бъде умна, практична, влюбена в мен, естествено еврейка, но чувствена и с весел характер… — Умът на Еделщайн внезапно заработи усилено. — И
На вратата се почука леко и някак
Информация за текста
© 1970 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
