— И въпреки това ние искаме да направим нещо. Затова от време на време, и особено сега, когато бизнесът върви добре, ние бихме искали да предложим малки награди на случайно избрани потенциални клиенти.
— Клиент? Аз?
— Никой не ви обвинява, че имате някакви грехове — увери го Ситуел. — Казах
— Ооо! И каква е наградата?
— Три желания — бързо произнесе Ситуел. — Това е традиционната форма.
— Чакай, да видя дали съм разбрал правилно — каза Еделщайн. — Могат да ми бъдат изпълнени три желания. Каквито си поискам ли? Без наказания, без скрити „ако“ и „но“?
— Има само едно „но“ — отвърна Ситуел.
— Знаех си аз — възкликна Еделщайн.
— Много е просто обаче. Каквото и да поискате за себе си, най-големият ви враг ще го получи в двоен размер.
Еделщайн се замисли.
— Значи, ако аз поискам един милион долара…
— Най-големият ви враг ще получи два.
— А ако поискам пневмония?
— Най-големият ви враг ще заболее от двойна пневмония.
Еделщайн облиза устните си и поклати глава.
— Виж, не че искам да ви уча как да си вършите работата, но се надявам, че разбирате, че с подобна клауза вие застрашавате добросърдечието на клиентите си.
— Има риск, господин Еделщайн, но е абсолютно необходим поради две причини — каза Ситуел. — Разбирате ли, тази клауза действа като психологическа спирачка, която поддържа хомеостазиса.
— Съжалявам, но не те разбирам — отвърна Еделщайн.
— Нека го кажа по друг начин. Тази клауза действа така, че да намали силата на трите желания, като по този начин поддържа нещата в границите на нормалното. Защото, знаете, желанието е много силен инструмент.
— Представям си — каза Еделщайн. — А има ли и друга причина?
— Сигурно вече сте се досетили — показа изключително белите си зъби Ситуел в нещо подобно на усмивка. — Тези клаузи са наш специалитет. Само по този начин вие ще разберете че продуктът ни е наистина дяволски.
— Ясно, ясно — отвърна Еделщайн. — Само че ще ми трябва известно време да си помисля по този въпрос.
— Предложението е валидно тридесет дена — каза Ситуел и се изправи. — Когато поискате да изречете желанието си, просто го кажете ясно и на висок глас. За останалото ще се погрижа аз.
Ситуел се отправи към вратата.
— Има още един проблем, който мисля, че трябва да споделя — каза Еделщайн.
— Какъв?
— Ами просто аз нямам най-голям враг. Всъщност, май изобщо нямам врагове.
Ситуел се изсмя силно, а после избърса очи с бледоморава носна кърпа.
— Еделщайн — каза той. — Вие наистина сте голяма работа! Изобщо нямал врагове! Ами братовчед ви Сеймър, на когото не дадохте петстотин долара, за да започне бизнес в химическото чистене? Да не ви е станал внезапно приятел?
— Не бях се сетил за Сеймър — отвърна Еделщайн.
— Ами госпожа Абрамович, която плюе винаги щом се спомене името ви, защото не пожелахте да се ожените за нейната Марджъри? Ами Том Касиди от апартамент 1C в тази сграда, който има пълен комплект на речите на Гьобелс и всяка нощ сънува как ще избие всички евреи на света, като започне с вас?… Хей, добре ли сте?
Еделщайн, седнал върху кушетката, бе пребледнял и отново бе сплел здраво пръсти.
— Никога не съм си представял — каза той.
— Никой не си представя — продължи Ситуел. — Вижте, не се притеснявайте. Шест или седем врагове са нищо. Мога да ви уверя, че сте мразен много по-малко от средностатистическия човек.
— Кой още? — попита Еделщайн задъхан.
— Няма да ви кажа — отвърна Ситуел. — Това ще бъде безсмислено усложнение.
— Но аз трябва да знам кой ми е най-големият враг! Касиди ли е? Мислиш ли, че трябва да си купя револвер?
Ситуел поклати глава.
— Касиди е безобиден. Полуумен лунатик. Той никога няма да си повдигне и пръста да направи нещо. Мога да ви се закълна в това. Най-големият ви враг е човек на име Едуард Самюел Манович.
— Сигурен ли си? — недоверчиво го изгледа Еделщайн.
— Напълно.
— Но Манович ми е най-добрият приятел.
— Също и най-големият ви враг — отвърна Ситуел. — Понякога е така. Довиждане, господин Еделщайн, и късмет с трите ви желания.
— Чакай! — извика Еделщайн. Искаше да зададе милион въпроси, но понеже беше притеснен, попита само: — Как е възможно адът да се е претъпкал чак толкова?
— Защото само раят е безкраен — каза му Ситуел.
— Ти познаваш и рая ли?
— Разбира се. Това е фирмата майка. Но сега наистина трябва да си тръгвам. Имам среща в Пухкипси. Късмет, господин Еделщайн.
Ситуел махна с ръка, обърна се и премина през дебелата заключена врата.
Еделщайн остана напълно неподвижен цели пет минути. Той мислеше за Еди Манович. Най-големият му враг! Това беше направо смешно! В ада просто са си объркали информацията. Той познаваше Манович от двадесет години, виждаше се с него почти всеки ден, играеха шах и пийваха ром заедно. Излизаха заедно на разходка, заедно ходеха на кино, поне веднъж седмично вечеряха заедно.
Вярно беше, че понякога Манович говореше много и прекрачваше границите на добрия тон.
Понякога Манович бе направо груб.
Честно казано, Манович неведнъж се бе държал направо обидно.
— Но ние сме
Досети се, че има много лесен начин да го провери. Можеше да поиска един милион долара. Това щеше да донесе на Манович два милиона. И какво от това? Щеше ли на него, богаташът, да му пука, че най- добрият му приятел е по-богат?
Да! Щеше да му пука! По дяволите, да! Щеше да се изяде отвътре цял, ако такъв хитрец като Манович стане богат по желание на Еделщайн.
— Боже мой! — помисли си Еделщайн. — Само преди час аз бях беден, но доволен. Сега имам на разположение три желания и враг.
Той установи, че кърши пръсти отново. Поклати глава. Трябваше да си помисли добре.
През следващата седмица Еделщайн успя да си вземе неплатен отпуск и остана ден и нощ в къщи с лист и молив в ръка. Първоначално не можеше да откъсне ума си от замъците. Като че ли желанията му се свързваха само със замъци. Но като си помисли, разбра, че това не е проста работа. Ако вземеше един средно голям замък от сънищата си, с триметрови каменни стени подземия и всичко останало, човек трябва да се погрижи и за поддържането му. Трябва да се грижи за отоплението, за заплатите на няколко слуги, защото иначе би изглеждал смешен.
Значи всичко пак опираше до пари.
Можеше да поддържа един доста сносен замък с две хиляди долара седмично, помисли си Еделщайн, като бързо пишеше сметките върху листа.