Жертва от космоса

— Пратеникът ще извърши велики неща. Той ще ни направи добрини, каквито никой досега не е успял. А когато завърши работата си и пожелае почивка, той ще очаква своята награда от нас — гласът на Лаг се сниши до шепот.

— Наградата е онова, което желае всеки игатиец, за което мечтае и се моли. Тя е последният дар, който Тангукари дава на онези, които служат на него и народа му добре.

Свещеникът се обърна към Брог.

— Ти, Брог — каза той, — бе първият, който видя пристигането на пратеника. Ти служиш добре на народа си. — Свещеникът вдигна ръце. — Приятели! Съгласни ли сте, че Брог трябва да получи наградата си?

Повечето от хората завикаха със съгласие. Но Васи, един богат търговец, излезе намръщен напред.

— Не е честно — заговори той. — Ние, останалите, работим за наградата от години и даваме скъпи подаръци на храма. Брог не е направил достатъчно, за да заслужи дори и обикновената награда. Освен това той е от бедно семейство.

— Прав си — отбеляза свещеникът, а Брог изпъшка на глас. — Обаче — продължи старецът — добротата на Тангукари не е само за богатите. И най-бедният може да бъде достоен за нея. И ако не наградим достойно Брог, нали останалите ще загубят надежда?

Хората потвърдиха думите му, а очите на Брог се насълзиха от благодарност.

— Коленичи, Брог — каза свещеникът, а лицето му излъчваше всичката милост и доброта на света.

Брог коленичи. Селяните затаиха дъх.

Лаг вдигна тежкия си жезъл и го стовари с всичка сила върху черепа на Брог. Беше силен и точен удар. Брог падна, трепна веднъж и издъхна. Изражението на радост върху лицето му бе красиво и предизвикваше завист.

— Колко красиво беше — промърмори завистливо Катага.

Мили го хвана за ръката.

— Не бой се, татко. Някой ден и ти ще заслужиш наградата си.

— Надявам се — каза Катага. — Но как бих могъл да съм сигурен? Виж Рий. По-добър и благороден човек от него не съм познавал. Този нещастен човек работи и се моли цял живот за насилствена смърт. Каквато и да е насилствена смърт! А какво стана? Умря в съня си! Каква смърт е това за един мъж?

— Винаги има изключения.

— Мога да ти изброя още поне десетина като него — каза Катага.

— Опитай се да не се тревожиш за това, татко — каза Мили. — Аз знам, че ти ще умреш красиво като Брог.

— Да, да… Но като си помисли човек, че краят на Брог бе толкова обикновен. — Очите му светнаха. — На мен ми се иска нещо наистина голямо. Нещо мъчително и сложно. Нещо чудесно. Като например онова, което ще получи пратеникът.

Мили отмести поглед.

— Това не отговаря на положението ти, татко.

— Вярно, вярно — отвърна Катага. — О, но някой ден… — Той се усмихна на себе си. Наистина! Някой ден! Един умен и смел мъж взима нещата в собствените си ръце и урежда сам насилствената си смърт, вместо да чака с надежда свещеникът да реши нещо с отслабналия си ум. Можеш да го наречеш ерес или друго, но нещо дълбоко в сърцето на Катага му казваше, че всеки има правото да умре толкова мъчително и насилствено, колкото му се иска… Ако може да го уреди.

Мисълта за полупрерязаната лиана го изпълваше с доволство. Колко голям късмет имаше той, че никога не беше се учил да плува!

— Ела — каза Мили. — Нека поздравим пратеника.

Те последваха съселяните си към равнината, където бе кацнала сферата.

* * *

Ричард Хедуъл се облегна в тапицирания си пилотски стол и избърса потта от челото си. Последните туземци току-що бяха напуснали кораба му и той ги чуваше как пеят и се смеят, докато се връщат към селото си във вечерния здрач. Пилотската кабина миришеше на цветя, мед и вино, а барабанният ритъм като че ли още отекваше от металните стени.

Той се усмихна замечтано и взе тетрадката си. Избра си молив и записа:

Красиво местенце е Игати със своите високи планини и бързи, бушуващи реки, с покритите с черен пясък морски брегове, буйни зелени джунгли и огромни цъфтящи дървета.

„Не, не е хубаво“ — каза си той. Облиза устни и продължи:

Хората тук са истински хуманоиди, със светла кожа и приятно държание. Те ме посрещнаха с цветя и танци и показаха голяма радост и обич към мен. Нямах никакви трудности при хипнотичното научаване на езика им и скоро се почувствах съвсем като у дома си. Те са добродушни и весели хора, мили и любезни, живеещи в пълно съгласие с природата. Какъв добър урок може да бъде това за цивилизования човек!

Сърцето му се отваря към тях бързо, също и към Тангукари, техния добродушен бог. На човек му се иска цивилизацията никога да не достигне дотук, за да не отклони тези мили хора от радостното им съществуване.

Хедуъл избра един молив с по-остър връх и продължи да пише:

„Има едно момиче, което се казва Мили и което…“ — Той задраска реда и започна отново: „Едно чернокосо момиче на име Мили, което е неописуемо красиво, се приближи до мен и погледна дълбоко в очите ми…“ — Задраска и това.

Той се намръщи и се опита да напише още няколко реда:

„Спокойните й кафяви очи обещават невероятни радости…“

„Малката й розова уста се изви леко, когато аз…“

„Макар че мъничката й ръка се докосна до моята само за миг…“

Той смачка листа. Петте месеца насилствена самота в космоса си казваха думата. По-добре беше да се върне към основната си задача и да остави Мили за после.

Започна да пише отново:

Има много неща, с които доброжелателният наблюдател би могъл да помогне на тези хора. Но пък съблазънта да не правиш абсолютно нищо от страх да не разрушиш собствената им култура е много силна.

Хедуъл затвори тетрадката си и погледна надясно към далечното село, сега осветено от факли. После отново отвори тетрадката.

Макар собствената им култура да изглежда богата и гъвкава в много отношения, известна помощ от моя страна би могла да им донесе само добро. И аз с удоволствие ще им я дам.

Той затвори отново тетрадката и остави молива.

На следващия ден Хедуъл започна да прави добрини. Той откри, че много от игатийците страдат от малария. След като внимателно подбра антибиотици, той успя да излекува всички, с изключение на най- силно засегнатите. После под негово ръководство туземците пресушиха блатата със заразена вода, където се въдеха комари.