Когато посещаваше и лекуваше болните, Мили го придружаваше. Красивото игатийско момиче бързо научи основните неща и служеше на Хедуъл като компетентна и незаменима медицинска сестра.
Скоро всички по-сериозни болести бяха победени в цялото село. Тогава Хедуъл започна да прекарва дните си в една слънчева пещера, недалеч от селото Игати, където си почиваше и работеше над книгата си.
Свещеникът Лаг свика общоселско събрание по този повод веднага.
— Приятели — заговори старият свещеник. — Нашият приятел Хедуъл направи прекрасни неща за селото. Той излекува болните ни, за да могат да живеят и да се насладят на даровете на Тангукари. Сега Хедуъл е изморен и си почива на слънце. Сега Хедуъл очаква наградата, заради която е пристигнал тук.
— Нормално е — каза търговецът Васи. — Трябва пратеникът да получи наградата си. Аз предлагам свещеникът да вдигне жезъла си и да извърши…
— Защо само толкова? — попита Джуеле, който се учеше за свещеник. — Не заслужава ли пратеникът на Тангукари по-добра смърт? Хедуъл заслужава нещо повече от жезъла! Много повече!
— Прав си — съгласи се Васи бавно. — В такъв случай аз предлагам да пъхнем отровни трънчета от легенбери под ноктите му.
— Това може и да е достатъчно добро за един търговец — намеси се Тгара, каменоделецът. — Но не и за Хедуъл. Той заслужава най-жестоката смърт! Аз предлагам да го завържем и да запалим тих огън под петите му, и постепенно…
— Чакайте — прекъсна ги Лаг. — Посланикът заслужава смъртта на посветените. Затова нека той да бъде отведен нежно и спокойно до най-близкия мравуняк и да бъде закопан там до шия.
Чуха се одобрителни възгласи. Тгара възкликна радостно:
— И докато той вика, да бъдат удряни древните церемониални барабани.
— И да има танци за него — намеси се Васи.
— И питиета в негова чест — добави Катага.
Всички се съгласиха, че това е красива смърт.
И така, последните детайли бяха уговорени и бе определено времето за изпълнение. Селото зашумя в религиозен екстаз. Всички колиби бяха украсени с цветя, с изключение на храма на Инструмента, който трябваше да остане такъв, какъвто си е. Жените пееха и се смееха, докато се готвеха за тържеството на смъртта. Само Мили, поради някаква неясна причина, бе мрачна. С наведена глава тя мина през селото и бавно се изкачи по хълма, за да отиде при Хедуъл.
Той бе съблечен до кръста и се печеше под блясъка на двете слънца.
— Здрасти, Мили — каза Хедуъл. — Чух тъпаните. Какво става?
— Ще има тържество — каза Мили и седна до него.
— Много хубаво. Може ли и аз да присъствам?
Мили го погледна и бавно кимна. Сърцето й се разтопяваше пред смелостта му. Този пратеник се придържаше точно към древните ритуали, според които човек трябваше да се прави, че празненството по случай собствената му смърт изобщо не го засяга. Днешните мъже не успяваха да поддържат необходимата сдържаност. Но, разбира се, че посланикът на Тангукари следва правилата по-добре от всички останали.
— Кога ще започне?
— След един час — каза Мили. Преди тя се държеше свободно с него. А сега сърцето й бе натежало и тя се чувстваше потисната. Не знаеше защо. Тя срамежливо погледна ярките му чуждоземни дрехи и червена коса.
— Сигурно ще бъде хубаво — каза Хедуъл. — Да, сигурно ще бъде приятно… — Гласът му се прекъсна. Той огледа през спуснатите си клепачи красивото игатийско момиче, великолепната извивка на шията и раменете й, правата й тъмна коса, и по-скоро почувства лекото й благоухание. Той нервно откъсна стръкче трева.
— Мили — заговори Хедуъл. — Аз…
Думите заглъхнаха върху устните му. Изведнъж, без да помисли, тя се хвърли в прегръдките му.
— О, Мили!
— Хедуъл! — изплака тя и се притисна до него. После внезапно се отдръпна и го изгледа изплашено.
— Какво има, мила? — попита той.
— Хедуъл, има ли още нещо, което да можеш да направиш за селото? Каквото и да е. Моят народ ще ти бъде благодарен.
— Разбира се, че има — каза Хедуъл. — Но мислех първо да си почина, да се отпусна.
— Не! Моля те! — заговори тя. — Онези напоителни канали, за които говореше… Не можеш ли да започнеш да ги правиш сега?
— Щом искаш — отвърна Хедуъл. — Но…
— О, скъпи! — тя скочи на краката си. Хедуъл посегна към нея, но тя отстъпи.
— Няма време! Трябва да побързам и да кажа в селото!
Тя избяга от него. А Хедуъл остана да си мисли за странното държание на извънземните, и по-специално на жените.
Мили хукна към селото и намери свещеника в храма, където той се молеше да получи мъдрост и напътствия. Тя набързо му разказа за новите планове на пратеника за подпомагане на селото.
Старият свещеник кимна бавно.
— Тогава церемонията трябва да бъде отложена. Но я ми кажи, дъще, защо
Мили се изчерви и не можа да отговори.
Старият свещеник се усмихна. Но след това лицето му стана строго.
— Разбирам. Но послушай ме, момичето ми. Не позволявай любовта да те отклони от истинската вяра в Тангукари и спазването на древните традиции на нашето село.
— Разбира се, че не! — отвърна Мили. — Аз просто мисля, че смъртта на посветените не е достатъчно достойна за Хедуъл. Той заслужава повече! Той заслужава… Висшето!
— Вече шестстотин години не е имало човек, който да е бил достоен за Висшето — каза Лаг. — За последен път това стана, когато героят полубог В’ктат спаси игатийската раса от ужасните зверове Хуелва.
— Но Хедуъл също може да стане герой — настоя Мили. — Дай му време, позволи му да се бори! Той ще докаже, че заслужава!
— Може би — замислено произнесе свещеникът. — За селото ще бъде велико събитие… Но помисли си, Мили! Може на Хедуъл да му бъде необходим цял един живот, за да се докаже.
— А не си ли заслужава да се почака? — попита тя.
Старият свещеник поглади жезъла си и челото му се смръщи замислено.
— Може и да си права — каза накрая той. — Да, може би си права. — Той бързо се изправи и я погледна строго.
— Но трябва да ми кажеш истината, Мили. Ти наистина ли се опитваш да го запазиш заради Висшата смърт? Или просто искаш да го запазиш за себе си?
— Той трябва да получи смъртта, която заслужава — отвърна спокойно Мили. Но нямаше смелостта да погледне свещеника в очите.
— Чудя се — заговори отново свещеникът. — Чудя се какво ли таиш в сърцето си. И мисля, че ти клониш към опасна ерес, Мили. Ти, която си една от най-религиозните.
Мили тъкмо щеше да отговори, когато търговецът Васи се втурна в храма.
— Ела бързо! — завика той. — Фермерът Иглай
Дебелият весел фермер бе умрял от ужасна смърт. Минавал по обичайния си път от колибата си към центъра на селото, покрай старото тръново дърво. И без каквото и да било предупреждение, дървото паднало отгоре му. Тръните го бяха пронизали изцяло. Очевидците казваха, че фермерът изпаднал в конвулсии и стенал повече от час преди да издъхне.
