каквото и да сте, отстъпете!
— Добре, отстъпвам — бързо произнесе Халоран. — Не се нервирай толкова.
Той отстъпи от периметъра и изчака сензорите на робота да угаснат. После седна върху една скала. Трябваше да помисли сериозно.
Беше почти средата на хилядочасовия ден на Регулус. Двете слънца висяха отгоре, изкривени като капки на фона на яркобялото небе. Движеха се бавно над тъмния гранитен пейзаж като колесницата на бога Вишну, която унищожава всичко до което се докосне.
Понякога някоя птица правеше бавни кръгове в сухия, горещ въздух. Няколко дребни животинки се влачеха от сянка на сянка. Едно същество, което приличаше на пор, се промъкна към края на палатката и малкият син робот не му обърна внимание. Един човек седеше върху скала и наблюдаваше робота.
Халоран вече усещаше ефекта от дългото излагане на слънце и жажда. Опитваше се да разбере положението си и да измисли начин да се измъкне от него.
Искаше вода. Скоро щеше да има нужда от вода. Не след дълго щеше да умре поради липса на вода.
С изключение на лагера, наоколо нямаше източник на питейна вода.
Но в лагера имаше вода колкото си искаш. Само че той не можеше да мине покрай робота.
Бийти и Джеймс щяха да се опитат да се свържат с него по график след три дни, но вероятно нямаше да се разтревожат, ако не им се обади. Свързването по радиото на къси вълни не бе сигурно даже и на Земята. Щяха да опитат отново привечер и на следващия ден. Ако не успееха да се свържат и тогава, щяха да се върнат.
Значи, кажи-речи след четири земни дни. Колко дълго би могъл да издържи без вода?
Отговорът усили скоростта на обезводняване. Когато загубеше между десет и петнадесет процента от теглото си поради обезводняване, щеше да изпадне в шок. И това щеше да се случи твърде скоро. Знае се, че бедуините, които останат без вода, могат да издържат до двадесет и четири часа. Мотористите от американския югоизток, изгубили пътя в пустините Бейкър или Мохаве, понякога не издържат и ден.
Регулус V бе горещ като Калахари и с по-ниска влажност от Мъртвата долина. Денят на Регулус продължаваше почти хиляда земни часа. Сега беше към средата си, което означаваше, че му остават петстотин часа под безжалостните слънца, без покрив или сянка.
Колко ли ще може да издържи? Един земен ден? Два в най-добрия случай.
Трябваше да забрави за Бийти и Джеймс. Трябваше да се снабди с вода от лагера, при това по- бързо.
Това означаваше, че трябва да намери начин да излъже робота.
Той реши да опита с логика.
— Макс, ти сигурно знаеш, че аз, Халоран, напуснах лагера и аз Халоран, се върнах един час след това и че аз, Халоран, сега съм застанал пред теб и не знам паролата.
— Има твърде голяма вероятност твърденията ви да са верни — призна роботът.
— Добре тогава…
— Но аз не мога да се подчинявам на вероятности или дори на полуистини. Все пак аз съм създаден с точната цел да предпазвам от извънземни, въпреки невероятно малката вероятност изобщо да срещнем такъв.
— Можеш ли поне да ми дадеш една манерка с вода?
— Не. Това е нарушение на заповедите.
— Че кога си получавал заповед да не даваш вода?
— Не съм получавал точно такава заповед. Но изводът се налага от първичните ми директиви. Аз не бива да помагам или да сътруднича на извънземни.
Тогава Халоран изрече доста солени неща, при това бързо и на висок глас. Изразите му бяха пикантни и съвсем земни, но Макс не им обърна внимание, тъй като те бяха обидни, тенденциозни и напълно неоснователни.
След малко извънземният, който наричаше себе си Халоран, се скри от погледа зад една купчина скали.
След няколко минути иззад купчина скали се показа едно същество, което си подсвиркваше.
— Здрасти, Макси — каза съществото.
— Здравейте, господин Халоран — отвърна роботът.
Халоран спря на три метра извън периметъра.
— Е — заяви той. — Оглеждах наоколо, но няма какво толкова да се гледа. Нещо да се е случило докато ме нямаше?
— Да, сър — каза Макс. — Един извънземен се опита да влезе в лагера.
Халоран повдигна учудено вежди.
— Наистина ли?
— Наистина, сър.
— И как изглеждаше извънземният?
— Много приличаше на вас, господин Халоран.
— Боже, мили! — възкликна Халоран. — И как разбра, че
— Той се опита да влезе в лагера без парола. А това, естествено, истинският господин Халоран никога не би направил.
— Точно така — каза Халоран. — Браво, Макси. Ще трябва да си отваряме очите на четири за този приятел.
— Да, сър. Благодаря, сър.
Халоран кимна разсеяно. Той бе доволен от себе си. Беше се сетил, че Макс по принцип е направен така, че да приема всеки срещнат като уникално същество и да се справя с него в съответствие с показаните характеристики. Така трябваше да е, тъй като на Макс не бе разрешено да взима решения на базата на предишен опит.
Макс имаше вградени предубеждения. Предполагаше се, че всеки земен човек винаги знае паролата. Предполагаше се, че извънземните никога не знаят паролата, но пък винаги се опитват да влязат в лагера. Следователно, същество което не се опитва да влезе в лагера, трябва да се счита за лишено от характеристиката на извънземните и значи трябва да се приеме за земен човек, до доказване на противното.
Халоран мислеше, че това е доста добро заключение за човек, който е загубил няколко процента от телесните си флуиди. Сега имаше надежда, че и останалата част от плана му също ще проработи.
— Макс — каза той. — Докато обикалях наоколо, открих нещо доста тревожно.
— Какво, господине?
— Установих, че сме построили лагера си на върха на един разсед в кората на тази планета. Линиите на приплъзването са толкова ясно забележими, че в сравнение с тях разседа в Сан Андреас прилича на малка пукнатина.
— Звучи зле, господине. Голям ли е рискът?
— Кълна се в тенекиения ти задник, че е твърде голям. А голям риск означава и много работа. Ти и аз, Макси, ще трябва да преместим целия лагер на около две мили на запад. Веднага! Така че вземай бидоните и ме следвай.
— Да, сър — каза Макс. — Веднага щом ме освободите.
— Добре, свободен си — каза Халоран. — Побързай!
— Не мога — отвърна роботът. — Трябва да ме освободите, като ми кажете текущата парола и заявите, че тя се отменя. Тогава ще бъда в състояние да престана да пазя периметъра.
— Нямаме никакво време за формалности — напрегнато заговори Халоран. — Новата парола е „Бяла риба“. Хайде, движи се, Макс, току-що усетих трус.
— Аз не съм почувствал нищо.
— Че защо би трябвало да усетиш? — скара му се Халоран. — Ти си просто един ПР робот, а не земен човек, специално обучен и с фино настроен сензорен апарат. По дяволите, пак започва! Този път трябва да си го усетил!
