Жестоки уравнения

— Аз съм — отвърна весело Халоран. — Стигна ли пленника ми при теб?

— Да, сър. Той е там, зад скалите. Моли се.

— Няма нищо — каза Халоран. — Слушай, Макс, когато се върне, погрижи се да пийне малко вода.

— С удоволствие. След като вие пийнете, сър.

— По дяволите, та аз изобщо не съм жаден. Ти се погрижи за горкия извънземен.

— Не мога, докато не видя, че вие сте си изпили дажбата. Състоянието на обезводняване, за което ви споменах, сега е в по-напреднала фаза. Вие скоро ще припаднете. Настоявам и ви умолявам. Пийте!

— Добре, престани да опяваш и ми донеси манерката.

— О, сър!

— А? Какво има?

— Знаете, че не мога да напусна поста си тук.

— Че защо, по дяволите?

— Защото е нарушение на заповедта. И още защото зад скалите има извънземен.

— Аз ще пазя вместо теб, Макс, момчето ми, а ти донеси манерката.

— Благодаря, че ми предлагате това, сър, но аз не мога да го позволя. Аз съм робот ПР, сглобен с единствената цел да пазя лагера. Не мога да прехвърлям отговорността си върху някой друг, дори и земен човек или друг робот ПР, докато не ми бъде казана паролата и не бъда освободен от задълженията си.

— Да, да — измърмори Халоран. — Откъдето и да започна, все стигам до нула. — Той мъчително се довлече зад скалите.

— Какво стана? — попита роботът. — Какво толкова казах?

Не последва отговор.

— Господин Халоран? Извънземен Джеймисдар?

Никакъв отговор. Макс продължи да пази периметъра си.

Халоран беше изтощен. Гърлото го дразнеше, когато говореше с тъпия робот, тялото го болеше от безкрайния пек на двойното слънце. Вече бе изгорял до почерняване и обелване на кожата и приличаше на печена пуйка. Болка, жажда и умора го мъчеха и не оставяха място за никакви чувства освен яд.

Той се ядосваше на себе си, задето попадна в толкова абсурдна ситуация, задето се остави да загине по толкова глупав начин. (Халоран ли? О, да, той не знаеше паролата, горкия тъпак, и предаде богу дух на петнадесет метра от подслона и водата. Тъжен, странен, нелеп край…)

Сега само яростта му помагаше да се движи, да обмисля положението си и да търси начин да се върне в лагера.

Беше убедил робота, че е земен човек. После го беше убедил, че е извънземен. И двата опита не успяха обаче, когато ставаше дума за жизненоважното проникване в лагера.

Какво още можеше да опита?

Той се излегна и се загледа в блестящото бяло небе. Пред очите му плуваха черни петна. Халюцинира ли? Не, птиците кръжаха. Те не обръщаха внимание на обикновената си храна — койотите и чакаха да им падне нещо наистина вкусно — ходещ банкет…

Халоран се насили да седне. Сега, каза си той, трябва да обмисля положението и да намеря вратичка…

От гледна точка на Макс, всички разумни същества, които знаят паролата са земни хора, а всички разумни същества, които не я знаят, са извънземни.

Което означава…

Какво ли означава? За миг Халоран помисли, че е намерил ключа на загадката. Но му беше трудно да се съсредоточи. Птиците кръжаха по-ниско. Един от койотите бе излязъл и душеше обувките му.

„Забрави това. Съсредоточи се. Превърни се в практичен автомат.“

Наистина, като се замисли човек, Макс е глупав. Той не е направен така, че да може да различава фалшификати, освен в твърде ограничен обхват. Критериите му са… архаични. Като онези разкази, за начина, по който Платон е дефинирал човека като двукрако без пера. А циникът Диоген показал едно оскубано пиле и настоявал, че то отговаря точно на определението. Затова на Платон му се наложило да промени определението за човек и да твърди, че той е двукрако без пера с широки нокти.

Но какво общо има всичко това с Макс?

Халоран разтърси силно главата си, опитвайки да се накара да се съсредоточи. Но виждаше пред очите си само човека от определението на Платон — двуметрово пиле без перушина, но с широки нокти на краката.

Макс беше уязвим. Трябваше да е! За разлика от Платон той не можеше да променя мнението си. Макс бе ограничен в собствените си определения и техните логически изводи…

— Ех, проклет да съм — изрече Халоран. — Сигурен съм, че измислих начин.

Той се опита да го обмисли, но установи, че не е в състояние. Просто трябваше да опита и да спечели или да загуби.

— Макс — изрече той тихо. — Сега към теб се приближава едно оскубано пиле. Или по-скоро едно неоскубано пиле. Вкарай това в акъла си и го смели!

Не беше сигурен какво всъщност иска да каже, но знаеше какво ще направи.

Капитан Бийти и лейтенант Джеймс се върнаха в лагера в края на третия земен ден. Те намериха Халоран в безсъзнание и делириум, в резултат на обезводняване и слънчев удар. Той бълнуваше как Платон се бил опитал да не го пусне в лагера и как Халоран се превърнал в двуметрово пиле без широки нокти, като по този начин спасил животинчето от учения философ и неговия робот.

Макс му бе дал вода, бе обвил тялото му в мокри одеяла и бе направил дебела сянка от два пласта пластмаса. Халоран щеше да се оправи след един-два дни.

Преди да припадне той бе написал една бележка:

Никаква парола не би могла да ме върне… Кажете на онзи завод да инсталира специална заповед за изключване на роботите ПР при спешни случаи.

Бийти не успя да разбере написаното от Халоран и затова разпита Макс. Той чу за обиколката на Халоран и различните извънземни, които приличали съвсем точно на него. Какво бяха казвали те и какво бе казвал Халоран. Явно това бяха все по-отчаяните опити на Халоран да се върне в лагера.

— Но какво се случи после? — попита Бийти. — Как влезе той накрая?

— Той не влезе — отвърна Макс. — Той просто си беше тук в един момент.

— Но как мина покрай теб?

— Не е минавал! Това би било напълно невъзможно. Господин Халоран просто си беше вътре в лагера.

— Не разбирам — каза Бийти.

— Честно казано, сър, аз също. Боя се, че само господин Халоран може да отговори на въпроса ви.

— Халоран няма да може скоро да разговаря с никого — отвърна Бийти. — Но все пак, щом той е намерил начин, предполагам, че и аз бих могъл.

И Бийти, и Джеймс опитаха, но не намериха отговора. Те може би не бяха нито толкова отчаяни, нито толкова ядосани, че да намерят правилния отговор. За да се разбере как Халоран е успял, последните събития трябва да се обяснят от гледна точка на Макс.

Жега, вятър, птици, скали, слънца, пясък. Не обръщам внимание на маловажното. Аз пазя периметъра на лагера от извънземни.

Сега нещо се приближава към мен откъм скалите и пустинята. Това е едро същество, върху лицето му са паднали коси и то се влачи на четири крака.

Аз го спирам. То ръмжи срещу мен. Отново му казвам да спре. По-строго. И подготвям оръжието си. Заплашвам го. Съществото ръмжи и продължава да напредва към лагера.

Аз си припомням определенията, за да мога да действам правилно.

Знам, че хората и извънземните са разумни същества, които говорят. Това задължително се използва, за да се отговори на моите въпроси.

Хората винаги отговарят правилно, когато ги питам за паролата.