— Мисля, че наистина усетих!
— Тогава действай!
— Господин Халоран, не мога! Физически ми е невъзможно да напусна този периметър без официално да бъда освободен! Моля ви, освободете ме!
— Недей да се плашиш чак толкова — заговори успокоително Халоран. — Сега като си помислих, май лагерът трябва да остане точно тук.
— Ами земетресението…
— Току-що направих нови пресмятания. Имаме повече време отколкото мислех. Ще отида отново да поогледам наоколо.
Халоран се скри от погледа на робота зад скалите. Сърцето му биеше тежко и чувстваше как кръвта във вените му тече гъста и бавна. Пред очите му танцуваха светли петна. Той си постави диагнозата: предстоящ слънчев удар. Насили се да седи съвсем неподвижно в ивицата сянка, която му даваха скалите.
Безкрайният ден се точеше бавно. Аморфните бели капки на двойното слънце се бяха преместили с няколко сантиметра към хоризонта. ПР-22-0134 пазеше периметъра си.
Появи се вятър, засили се до половин галс и засипа с пясък немигащите сензори на Макс. Роботът се запрепъва, но продължи да се движи в точна окръжност. Вятърът утихна и откъм скалите на десетина метра от него се появи някаква фигура. Някой го наблюдаваше. Дали беше Халоран или извънземен? Макс не си позволи да прави предположения. Той пазеше периметъра си.
Едно малко същество, подобно на койот, се измъкна от пустинята и притича на зигзаг почти под краката на Макс. Една голяма птица се спусна в преследване. Чу се тънък писък и по една от палатките пръсна кръв. Птицата изпляска тежко с криле във въздуха, хванала нещо в ноктите си.
Макс не обърна внимание на това. Той наблюдаваше хуманоидното същество, което се препъваше към него откъм скалите.
Съществото спря.
— Добър ден, господин Халоран — веднага каза Макс. — Трябва да отбележа, сър, че показвате определени признаци на обезводняване. Това е състояние, което води до шок, изпадане в безсъзнание и смърт, ако не бъде лекувано навреме.
— Млъквай — отвърна Халоран с прегракнал от горещината глас.
— Добре, господин Халоран.
— И престани да ме наричаш господин Халоран.
— Защо, господине?
— Защото не съм Халоран. Аз съм извънземен.
— Така ли? — учуди се роботът.
— Да, така. Съмняваш ли се в думите ми?
— Ами… Вашето недоказано твърдение…
— Няма значение. Аз ще ти дам доказателство.
Роботът продължаваше да се колебае.
— Виж какво, господин Халоран ми каза, че трябва да ти припомня основните определения, които са критерии, на чиято основа ти си вършиш работата — каза Халоран. — Тоест, земният човек е разумно същество, което знае паролата, а извънземното е разумно същество, което не знае паролата.
— Да — неуверено произнесе роботът. — Познаването на паролата е моят ключ. Но все пак чувствам, че нещо не е наред. Дали не ме лъжете?
— Ако те лъжа, тогава трябва да съм земен човек, който знае паролата — заобяснява му Халоран. — В такъв случай няма опасност. Но ти знаеш, че аз не лъжа, защото знаеш, че никой земен човек няма да лъже по отношение на паролата.
— Не знам дали мога да приема това твърдение.
— Трябва. Никой земен човек не би желал да се прави на извънземен, нали?
— Разбира се.
— А паролата е единствената сигурна разлика между човека и извънземния, нали?
— Да.
— Тогава въпросът е решен.
— Въпреки това не съм сигурен — каза Макс и Халоран разбра, че роботът не желаеше да получава инструкции от извънземен, дори и при положение, че това така или иначе е доказателство за извънземния му произход.
Той зачака.
— Добре, съгласен съм, че си извънземен — каза след малко Макс. — В съответствие с това, аз отказвам да те допусна в лагера.
— Че аз не те карам. Проблемът е, че аз съм пленник на Халоран. Знаеш какво значи това, нали?
Роботът бързо просветна със сензорите си.
— Не знам какво означава това.
— Това означава — започна да обяснява Халоран, — че ти трябва да се подчиняваш на заповедите на Халоран по отношение на мен. А той заповяда да бъда задържан в очертанията на лагера и да не бъда пускан навън, освен ако той не издаде специална заповед за това.
— Но господин Халоран знае, че аз не мога да те пусна в лагера — извика Макс.
— Разбира се! Но Халоран ти казва да ме
— Така ли е наистина?
— Разбира се! Трябва да знаеш, че земните хора
— Май съм чувал нещо подобно — каза Макс. — И въпреки това не мога да те пусна вътре. Но мога да те пазя тук, пред лагера.
— Това не е много удобно — разочаровано произнесе Халоран.
— Съжалявам, но това е най-доброто, което мога да сторя.
— Е, добре — заяви Халоран и седна върху пясъка. — Значи съм ти пленник.
— Да.
— Тогава дай ми вода.
— Не ми е разрешено…
— По дяволите, ти трябва да знаеш, че си длъжен да се отнасяш със съответстващото на ранга им внимание към извънземните пленници и трябва да им осигуряваш онова, което им е необходимо, в съответствие с Женевската конвенция и други международни протоколи.
— Да, чувал съм за това — каза Макс. — Какъв е твоят ранг?
— Старши Джеймисдар. Серийният ми номер е 12278031. И аз имам нужда от вода веднага, защото иначе ще умра.
Макс помисли няколко секунди.
— Ще ви дам вода — каза той накрая. — Но само след като господин Халоран пие.
— Сигурен съм, че има достатъчно за двама ни — заяви Халоран, опитвайки да се усмихне убедително.
— Това трябва да реши господин Халоран — заяви твърдо Макс.
— Добре — каза Халоран и се изправи.
— Чакай! Спри! Къде отиваш?
— Ей тук, зад скалите — каза Халоран. — Време е за обедната ми молитва, която трябва да изрека в самота.
— Ами ако избягаш?
— Че какъв смисъл има? — попита Халоран докато се отдалечаваше. — Халоран просто отново ще ме хване.
— Вярно, вярно, човекът е гениален — промълви роботът.
Мина съвсем малко време. Внезапно Халоран се появи откъм скалите.
— Господин Халоран? — попита Макс.
