Нима би могъл да се гордее със случай като сегашния? Какво ще кажат в Клуба на десетте?
Тази мисъл го стресна. Искаше на всяка цена да го приемат в клуба. Дори и да не застреляше момичето, все едно, след това щеше да бъде Жертва. Дори и да оцелееше, от членството в клуба все още щяха да го делят цели четири убийства. Беше напълно възможно изобщо да не стигне до там.
Мина покрай кафенето още веднъж и нещо го накара да спре.
— Здравейте — поздрави я той.
Джанет Патзиг го погледна с тъжните си сини очи, но не каза нищо.
— Вижте — продължи Фрилейн, след като седна, — ако ви досаждам, само ми кажете и веднага ще си отида. Не съм от тук. Дойдох за една конференция и просто искам да поговоря с някого. Ако предпочитате да…
— Все ми е едно — прекъсна го Джанет Патзиг с безразличен тон.
— Бренди — поръча Фрилейн на келнера. Чашата на Джанет Патзиг все още бе наполовина пълна.
Той се вгледа в лицето й и сърцето му се разтуптя. Това вече беше нещо — да седнеш на чашка с Жертвата си!
— Името ми е Стантън Фрилейн — представи се той, защото знаеше, че това не е от значение.
— Джанет.
— Само Джанет?
— Джанет Патзиг.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза той със съвършено непринуден глас. — Какво ще правите тази вечер, Джанет?
— Тази вечер вероятно ще ме убият — отвърна тя тихо.
Фрилейн я погледна съсредоточено. Дали си даваше сметка кой е той? А може би беше насочила пистолет към него под масата?
За всеки случай държеше ръката си близо до копчето на джоба.
— Жертва ли сте? — попита той.
— Как познахте? — попита тя иронично. — На ваше място щях да стоя настрана. Може да пострадате по случайност.
Фрилейн не разбираше спокойствието й. Нима искаше да се самоубие? Или й беше все едно? Може би животът й бе омръзнал?
— Нямате ли съгледвачи? — учуди се Фрилейн съвсем искрено.
— Не. — Тя го погледна в очите и той забеляза нещо, което досега не бе видял.
Беше много красива.
— Аз съм много лоша — продължи Джанет лековато. — Реших, че искам да извърша убийство и се регистрирах в БЕК. После… не можах да го направя.
Фрилейн поклати глава с разбиране.
— Но, естествено, все още съм в регистъра. Независимо, че не съм стреляла, трябва да бъда Жертва.
— А защо не си наемете съгледвачи? — попита той.
— Не мога да убия никого — отвърна тя. — Просто не мога. Дори нямам оръжие.
— Храбра сте — отбеляза Фрилейн. — Да излизате на улицата така…
Глупостта й го удивляваше.
— А какво бих могла да направя? — попита тя тъжно. — Човек не може да се скрие от истински Ловец. Нямам достатъчно пари, за да изчезна както трябва.
— Тъй като става дума за безопасността ви, бих могъл да…
— Не, не — прекъсна го тя. — Всичко съм премислила. Цялата тази система е порочна, погрешна. Когато се прицелих в Жертвата си… когато видях колко лесно бих могла… бих могла…
Джанет Патзиг млъкна и се окопити.
— Да оставим това — каза тя и се усмихна.
Усмивката й му се стори ослепителна.
После заговориха за други неща — той й разказа за бизнеса си, а тя за Ню Йорк. Беше неуспяла актриса, на двайсет и две.
Вечеряха заедно. Когато прие поканата му да отидат на гладиаторските борби, той се почувства глупашки щастлив.
Спря такси — имаше чувството, че ще прекара целия си престой в града в разни таксита — и й отвори вратата, за да се качи. Би могъл да я застреля в този момент. Щеше да е удивително лесно.
Не го направи. Още не, каза си.
Гладиаторските борби бяха същите, каквито навсякъде другаде, само че малко по-качествени. Гледаха типичните исторически сражения, дуели с мечове и така нататък.
Повечето завършваха със смърт, разбира се.
Последваха борби с бикове и борби с лъвове, а после нещо по-съвременно — сражения с лъкове и стрели зад барикади.
Вечерта премина приятно. Фрилейн изпрати Джанет до дома й. Дланите му лепнеха от пот. Никога досега не бе харесвал жена чак толкова, а тази беше законната му Жертва!
Не знаеше какво да прави.
Тя го покани да влезе и двамата седнаха на канапето. Джанет запали цигара с голямата си запалка и се настани удобно.
— Скоро ли заминаваш? — попита го.
— Да — отговори Фрилейн. — Конференцията свършва вдругиден.
Тя замълча за миг, после каза:
— Тъжно ми е, че заминаваш.
Известно време мълчаха, после Джанет стана, за да му налее нещо за пиене. Фрилейн се вгледа в гърба й. Сега му беше времето. Приближи ръката си до копчето на джоба.
Но моментът бе отминал безвъзвратно. Нямаше да я убие. Човек не може да убие момичето, което обича.
Мисълта, че е влюбен го порази. Беше тръгнал да убива, не да си търси съпруга.
Джанет донесе чашата му и седна срещу него, втренчена в пустотата.
— Джанет — каза той, — обичам те.
Тя се обърна към него. В очите й имаше сълзи.
— Не бива — каза му. — Аз съм Жертва. Няма да съм жива достатъчно дълго, за да…
— Няма да умреш. Аз трябваше да те убия.
Тя се вторачи в него за миг, после се засмя неуверено.
— Няма ли да ме убиеш? — попита го.
— Не говори глупости! Ще се оженя за теб.
Изведнъж Джанет се хвърли в прегръдките му.
— Боже мой! Това очакване… толкова ме беше страх…
— Всичко свърши — увери я Фрилейн. — Помисли си само какво ще разказваме на децата си един ден. Как съм дошъл да те убия, а сме се оженили.
Тя го целуна, после се отдръпна и запали нова цигара.
— Хайде да съберем нещата ти — каза той. — Искам да…
— Чакай — прекъсна го Джанет. — Не си ме попитал дали аз те обичам.
— Какво?
Тя все още се усмихваше, а запалката беше насочена към него. В долния й край имаше кръгъл отвор, през който би могъл да мине куршум калибър 38.
— Не се шегувай — възрази той и стана.
— Не се шегувам, скъпи.
За част от секундата Фрилейн се зачуди как така въобще не бе допуснал, че отдавна е прехвърлила двайсетте. Когато я гледаше сега, когато
