Робърт Шекли
Стандартен кошмар
Джони Бизайк беше водач на космически кораб на компанията „Ес-Би-Си Проучвания“. Той изследваше края на струпването Сиргън, което по това време беше „тера инкогнита“. Първите четири планети не бяха интересни. Бизайк се насочи в околностите на петата. И тогава започна стандартния кошмар.
Корабният високоговорител се включи, явно задействан от разстояние. Един дълбок глас заговори:
— Вие се приближавате към планетата Лорис. Предполагаме, че имате намерение да кацнете.
— Точно така — каза Джони. — Откъде знаете английски?
— Един от нашите компютри разучи езика по дедуктивен метод по време на приближаването ви към нашата планета.
— Много добре сте направили — похвали ги Джони.
— Не беше трудно — отвърна гласът. — Сега ще се свържем директно с корабния ви компютър и ще му зададем орбита за кацане, скорост и други необходими данни. Това устройва ли ви?
— Разбира се, давайте — каза Джони. Той току-що бе осъществил първия земен контакт с извънземен живот. Точно така винаги започваше стандартния кошмар.
Джон Чарлз Бизайк бе кривокрак, червенокос дребосък с избухлив характер. Познаваше работата си до съвършенство. Освен това бе тщеславен, скандалджия, простак, безстрашен и неблагочестив. Накратко, той бе идеално подходящ за изследване на дълбокия космос. Само един особен тип мъже могат да издържат разтърсващото величие на космоса и параноидния стрес на заплахата от неизвестното. Това са хора с непроницаемо самочувствие и особено висока степен на агресивна самоувереност. Трябва да си и малко луд. Затова изследователските кораби се пилотират от хора като Бизайк, чието самодоволство твърдо се базира на непобедимо самомнение и се поддържа от непробиваема простащина. Точно такава психика са притежавали конквистадорите. Кортес и неговата шепа главорези са победили империята на ацтеките точно защото така и не са разбрали, че това всъщност е невъзможно.
Джони се облегна и започна да наблюдава, докато контролния панел отбеляза мигновена промяна в курса и скоростта. Планетата Лорис се появи пред погледа му със сините си, зелени и кафяви цветове. На Джони Бизайк му предстоеше да се запознае със съседите.
От междугалактическа гледна точка е приятно да имаш разумни съседи, но не е хубаво те да са много по-умни от теб, а може би по-бързи, по-силни и по-агресивни. Такива съседи може да поискат да ни помогнат в нещо или да ни сторят нещо. Не е необходимо нещата да се развиват така, но нека не се лъжем. Вселената е сложно нещо, а първичният въпрос винаги е бил „кой командва“.
На база на теорията, че ако там някъде има нещо, по-добре е ние да го открием, отколкото то да ни се стовари на главите в някоя спокойна неделна утрин, от Земята бяха изпратени проучвателни експедиции. Сценарият за стандартния земен кошмар винаги започваше с контакт с някоя чудесна извънземна цивилизация. После следваха вариации. Понякога извънземните бяха по-напреднали в техническо отношение, друг път имаха невероятни умствени възможности или пък бяха глупави, но почти непобедими — ходещи растения, гмеж от насекоми и други подобни. Обикновено те бяха безмилостно аморални за разлика от добрите момчета от Земята.
Но това бяха дребни детайли. Основното на кошмара винаги бе едно и също:
Бизайк скоро щеше да научи отговора на единствения въпрос, който интересуваше Земята:
И той нямаше нищо против да заложи на резултата.
На Лорис човек можеше да диша въздуха и да пие водата. И народът беше хуманоиден. И това бе така, въпреки факта, че носителят на Нобелова награда Серж фон Блут бе заявил, че вероятността за това е само едно към десет на степен деветдесет и три.
Лорианците научиха Бизайк на езика си по хипнопедичен път и му осигуриха екскурзия с придружител из главния си град Атис. Но колкото повече виждаше Джони, толкова по-мрачен ставаше. Защото тези хора наистина имаха невероятни постижения.
Лорианците бяха приятни, представителни, стабилни, творчески и прогресивни личности. При тях нямаше войни, революции, въстания или нещо подобно през последните петстотин години и нищо не показваше, че може скоро да се случи нещо такова. Раждаемостта и смъртността бяха стабилизирани. Имаше достатъчно хора, но и достатъчно място и възможности за всеки. Съществуваха няколко раси, но нямаше расови проблеми. Лорианците имаха високо развита технология, но също така поддържаха прекрасно екологическо равновесие. Всеки извършваше творческа и свободно избрана от него работа, тъй като всички тежки дейности бяха предоставени на саморегулиращи се машини.
Столицата Атис бе огромен град с грамадни и фантастично красиви сгради, дворци, замъци и други подобни, естествено всичките обществени и до една невероятно възхитителни с грубата си асиметрия. В този град имаше всичко: базари, ресторанти, паркове, величествени статуи, къщи, градини, увеселителни паркове, будки за сандвичи и дори една спокойна река. Каквото и да си помислиш, там го имаше. И всичко беше безплатно, включително храната, облеклото, къщите и увеселенията. Взимаш каквото искаш, даваш каквото искаш и всичко някак си се изравнява. Поради това, Лорис нямаше нужда от пари, а без пари не ти трябват банки, трезори, сейфове. Всъщност нямаше нужда дори от ключалки. На Лорис всички врати се отваряха и затваряха с проста умствена команда.
Политически държавната власт отразяваше почти единодушния колективен ум на народа на Лорис. А той беше спокоен, разумен,
Всъщност колкото по-надълбоко навлизаше в живота Джони, толкова повече му се струваше, че тук изобщо няма държавно управление, а малкото което се управляваше, ставаше без да се управлява. Най- много приличащия на управляващ тук беше Вийри, началникът на Службата за проектиране на бъдещето. Но Вийри никога не издаваше никакви заповеди. Той просто от време на време издаваше икономически, социални и научни прогнози.
Бизайк научи всичко това за няколко дни. Помагаше му специално прикрепеният екскурзовод на име Хелмис, един лорианец на възрастта на Джони, чийто ум, въздържаност, прозорливост, благородство, неудържимо чувство за хумор, интуиция и самоотдаване караха Джони да го презира безкрайно.
Като мислеше върху всичко това в красивия, предоставен лично на него апартамент, Джони осъзна, че лорианците са достигнали толкова близо до човешкия идеал за съвършенство, колкото би могло изобщо да се очаква. Те като че наистина бяха прекрасни хора и образец на всички добродетели. Но това не променяше стандартния земен кошмар. Хората, в своята перверзност, просто не желаят да бъдат управлявани от извънземни, дори и прекрасни, и добри извънземни, пък било то и за доброто на Земята.
Бизайк разбираше, че лорианците са доста добронамерен народ-домошар, който няма желания да завладява територии, да побеждава и да разнася своята цивилизация по други места. Но от друга страна, те изглеждаха достатъчно умни, за да разберат, че ако не направят нещо по отношение на Земята, тя със сигурност ще стори нещо по отношение на тях или поне ще си направи труда да опита.
Разбира се, можеше и да няма борба. Може би толкова мъдър и доверчив народ като лорианците нямаха подобно въоръжение. Но той научи, че предположението му не е вярно още на следващия ден, когато Хелмис го заведе да разгледа Древния космически флот на Династията.
Това бе последното тежко въоръжение, строено някога на Лорис. Флотата беше хилядогодишна, но всичките седемдесет кораба баха готови за действие като да бяха построени вчера.
— Тормиш II, последният владетел от Древната династия, имаше намерение да завладее всички цивилизовани планети — каза Хелмис. — За щастие нашия народ възмъжа преди той да успее да осъществи проекта си.
— Но вие все още поддържате тези кораби — каза Джони.
Хелмис вдигна рамене.
— Те са паметник на миналата ни неразумност. И практически погледнато, ако някой
