Земя, въздух, огън и вода

Робърт ШеклиЗемя, въздух, огън и вода

На нито един космически кораб радиото не работеше както трябва и това на Джим Рейдъл на борда Алгонкин не правеше изключение. Джим се опитваше да разговаря с управление „Електрик“ на Земята. Но връзката се разпадаше и скоро пилотската кабина бе изпълнена с разни други гласове.

— Не куки за катерене, бе! — изръмжа радиото. — Исках вафли с крем!

— Това не е ли станцията на Марс? — попита някой.

— Не, говори Луната. Махай ми се от честотата.

— Че какво ще правя с три дузини куки?

— Закачи си ги на носа. Ало, Луна?

Рейдъл слуша известно време. Радиото му доставяше чувство на сигурност — пространството бе изпълнено с живия енергични хора, които се тълпят върху планетите. Трябваше да си напомни, че целият този шум се вдига от не повече от петдесетина души, представляващи само прашинки в пространството около Земята.

Радиото ръмжа с различни статични шумотевици известно време, после започна да бръмчи. Рейдъл го превключи в режим на приемане и затегна коланите. Алгонкин се плъзгаше към заоблачената повърхност на Венера. Можеше да почете някоя книга или да подремне, докато корабът се приземи сам.

Имаше да върши две неща. Едното бе свързано с безпилотния кораб, който управление „Електрик“ бе изпратило преди пет години на Венера. В кораба имаше автоматично записващи уреди. Една от задачите на Рейдъл бе да върне тези уреди на Земята.

Алгонкин се насочи по спирала към студената, брулена от ураганни ветрове повърхност на Венера, насочван автоматично от решетестата антена на корабния робот. Носът на космическия кораб стана тъмночервен, докато Алгонкин пресичаше гъстата атмосфера, намаляваше скоростта и се насочваше за кацане. Двигателите изпускаха реактивни струи, а около кораба танцуваше снежна вихрушка. Накрая той леко се спусна върху повърхността.

— Прекрасно кацане, бебчо — каза Рейдъл на кораба си. Той се освободи от коланите и превключи радиоконтакта към космическия си костюм. Уредите показваха, че безпилотният кораб се намира на около четири километра от мястото на кацане. Не беше чак толкова далеч, че да си прави труд да взема със себе си провизии. Просто щеше да отиде дотам, да прибере уредите и да си тръгне за дома.

— Може и да успея да се върна за мача — каза той на глас. Прегледа за последно костюма и отвори първия изходен люк.

Космическият костюм беше втората и най-важна задача на Рейдъл.

Човечеството искаше да полети. В космически мащаб то едва се беше родило. Но вчерашният пещерен човек, превърнал се в звезден мечтател, вече напускаше Земята. Едва вчера човекът бе гол, мъчително нежен и безнадеждно безпомощен. Днес обаче, обвит в стомана, движен от нажежени двигатели, той бе достигнал Луната, Марс и Венера.

Космическите костюми бяха една брънка в технологичната верига, която обгръщаше планетите.

Прототипите на костюма, който носеше Рейдъл, бяха преминали всякакви изпитания, каквито можеха да измислят в лабораториите. Бяха издържали. А сега костюмът преминаваше последното си изпитание в реални условия.

— Стой си тук, бебчо — каза Рейдъл на кораба. Той излезе през последния люк и се смъкна по стълбата на Алгонкин, облечен в най-добрия и най-скъп космически костюм, който можеше да бъде произведен.

Рейдъл следваше радиокомпаса си, като се придвижваше леко по дебелия снежен килим. Много малка част от пейзажа наоколо се виждаше. Почти всичко се криеше в сивия здрач на Венера. Под краката му се виждаха тънки, гъвкави растения, които се виеха из снега. Това бяха единствените живи организми тук.

Той настрои радиото в костюма си, като се надяваше, че някой ще предаде резултатите от шампионата по баскетбол. Но хвана само края на прогнозата за времето от Марс.

Отново започна да вали сняг. Беше студено. Уредът на китката го показваше, но през костюма не проникваше хлад. И въпреки че атмосферата на Венера съдържаше кислород, не му се налагаше да я диша. Пластичният шлем го изолираше в тесен, изработен от човешка ръка негов собствен свят. Вътре той не усещаше даже студения, остър вятър, който духаше силно насреща му.

Докато вървеше така, снегът се сгъсти. Той се обърна назад. Корабът му бе напълно скрит в сивия здрач, а напредването ставаше все по-трудно.

— Ако създадат тук колония, със сигурност няма да успеят да ме привлекат да се заселя! — каза си той. После си пусна повече кислород и продължи през виелицата.

След известно време хвана с радиото си намек за музика, но толкова слаба, че даже не беше сигурен дали я е чул. Продължи да се мъкне още два часа, като си тананикаше песента, която бе помислил, че чува. Намираше се на около два километра от кораба си. Мислеше за всичко друго, но не и за Венера.

Изведнъж падна в дълбок до коленете сняг.

Стана и се изтърси. Разбра, че от известно време се е движил сред снежна буря. Затворен в прекрасния си костюм, даже не я беше забелязал.

Но не виждаше причини за тревога. С костюма се чувстваше в абсолютна безопасност. Воят на вятъра едва-едва стигаше до ушите му. Ударите на виелицата завършваха безпомощно върху пластмасовия шлем, а звукът й му напомняше за лек дъжд, чукащ върху ламаринен покрив.

Движеше се напред по коричката, която беше започнала да се образува върху дълбокия сняг.

През следващия час продължи да вали силно. Рейдъл забеляза, че бурята се бе засилила почти до ураганен вятър. Отгоре му и наоколо падаха снежни парцали и ставаше все по-студено.

Но нямаше намерение да се връща.

— По дяволите времето — каза той. — С този костюм нищо не може да ми се случи.

А после се плъзна и падна в преспа до кръста.

Изпъшка и се измъкна. Но следващата стъпка пак го накара да се изпързаля по хлъзгавата кора.

Опита се да продължи, но снегът и хлъзгавата кора под него не му позволяваха да пристъпи.

Обаче Рейдъл не беше изплашен. Знаеше, че на Венера всъщност не съществуват опасности. Няма население, няма животни, няма отровни растения. Само трябва да измине няколко километра по снега, облечен в най-модерния и ефикасен космически костюм.

Но ожадняваше. И като че ли изобщо не напредваше. Снегът вече стигаше до кръста му и ставаше все по-трудно да се измъква на повърхността, при това само за да направи още една стъпка. И въпреки това продължи да опитва през следващия половин час.

Спря. Видимостта му бе напълно блокирана от дебелата стена на падащия сняг, който се сипеше отгоре му от мрачното небе. За половин час не беше изминал и десетина метра.

Беше скован.

Междупланетната радиовръзка винаги си беше несигурна. Рейдъл май нямаше да успее да изпрати съобщение за себе си.

— Говори Алгонкин — предаде той. — Викам „Електрик“.

— Добре, разбрах ти намека. Идвам.

— Щях ли да те лъжа? Той си счупи ръката…

— И четири каси аспержи. Напиши отгоре името ми.

— Разбира се, че падаме свободно. И все пак той си счупи ръката.

— Говори Алгонкин…

— Хей, контролна, пусни ме, имам зелена тревога.

— Искам приоритет — извика Рейдъл. — Търся управление „Електрик“. Засипан съм от снега. Не мога да се върна в кораба. Какво да правя?

Радиото отвърна с пукане.