Аз трябва да им обяснявам.
И аз разказах на Франклин, че всички дърводелски, шлосерски, водопроводни и строителни работи се изпълняват от учените в свободното им време. Освен това се налага да се занимаваме с администрация, готвене и почистване. Не че се справяме с всичко както трябва, но все пак се справяме.
На Марс просто отсъства неквалифицирана работна ръка. Не можем да си го позволим.
Очаквах Франклин да зарони сълзи, но той се овладя.
Огледа стаята с преценяващ поглед. Столовата беше занемарена. Но му беше интересно, защото всичко в нея е марсианско.
— Ставай — казах. — Ще ти намеря къде да преспиш. Утре ще организираме обратния полет до Земята. Не се огорчавай. Поне видя Марс.
— Да, сър — заекът тежко се надигна. — Само че, сър, за нищо на света няма да се върна на Земята.
Не започнах нов спор. Нямаше смисъл. Зайците винаги се запъват. Откъде можех да знам какво е намислил този?
Намерих легло за Франклин и се върнах в лабораторията. Няколко часа се занимавах с работата, която трябваше да свърша на всяка цена. Легнах да спя съвършено безсилен.
Сутринта отидох да будя Франклин. Нямаше го в леглото. За миг ми мина мисълта за възможна диверсия. Знае ли човек на какво е способен неуспял първооткривател? Току-виж извадил два-три задавителя от реактора или пък подпалил склада с горивото. Сновях из лагера като бесен и се оглеждах за заека. Открих го в недостроената спектрографска лаборатория.
Тази лаборатория се строеше в извънработно време. Който имаше свободен половин час идваше тук и слагаше по някоя тухла, сглобяваше маси или завинтваше панти за касите на вратите. Никой не можеше да се откъсне от работата си за толкова време, че да свърши всичко наведнъж.
За няколко часа Франклин беше направил повече, отколкото всички ние за няколко месеца. Оказа се наистина добър майстор и работеше така, сякаш всички дяволи на ада го гонеха по петите.
— Франклин! — извиках аз.
— Тук съм, сър — той побърза да се приближи. — Исках да направя нещо, за да не ям храната ви даром, сър. Дайте ми още малко време и ще я покрия, мистър Тали. А ако тези тръби отвън не трябват на никого, утре ще прокарам и вода.
Без съмнение Джони е славно момче. Точно такива трябваха на Марс. По всички закони са справедливостта, а и от приличие, би трябвало да го потупам по рамото и да кажа: „О’кей, момче, образованието не е всичко. Можеш да останеш. Трябват ни хора като теб.“
Наистина имах желание да му кажа тези думи. Обаче нямах право.
На Марс не се поощряват успешните авантюри.
Тук зайците не преуспяват.
Ние, учените, се оправяме криво-ляво с дърводелството, зидарията и прокарването на тръби. Просто не ни достигат пари, за да допуснем дублиране на професии.
— Франклин, моля те, престани да усложняваш задачата ми. Аз съм мекушав. Успя да ме убедиш. Но трябва да спазвам правилата и да те върна на Земята.
— Не мога да се върна там — едва чуто промълви Франклин.
— Как така?
— Ако се върна, веднага ще ме тикнат зад решетките.
— О’кей, давай отначало — простенах аз. — Само че по-накратко, ако обичаш.
— Слушам, сър. Както вече ви казах, сър, на Земята трябва да се държиш и да мислиш като другите. До едно време всичко вървеше добре. А после открих Истината.
— Кое откри?
— Аз открих Истината — гордо повтори Франклин. — Попаднах случайно на нея, но всъщност тя е много проста. Толкова проста, че обучих и сестра си, а щом тя е способна да се научи, значи всеки е способен. Тогава се опитах да обуча и останалите.
— Давай нататък.
— Ами, всички се ядосаха. Казаха, че съм се побъркал и че трябва да си държа езика зад зъбите. Но аз не можех да мълча, мистър Тали. Та това е Истината! Дойдоха да ме приберат, а аз се отправих насам.
Така значи, ве-ли-ко-леп-но! Само това ни трябва на Марс — добър старомоден религиозен фанатик, който чете проповеди на наследниците на Фауст. Точно това ми предписа лекаря. След като върна момчето на Земята, ще го тикнат в затвора и цял живот ще ме гризе съвестта.
— Това не е всичко — заяви Франклин.
— Искаш да кажеш, че тази сърцераздирателна история си има продължение?
— Да, сър.
— Казвай тогава — въздъхнах аз.
— Те преследваха и сестра ми. Разбирате ли, когато тя прозря Истината, поиска да обучава другите. Затова сега е принудена да се крие, докато… докато…
Той смръкна и преглътна сълзите си.
— Мислех си, че като видите колко съм годен за Марс, тогава сестра ми… при мен…
— Достатъчно! — не издържах аз.
— Да, сър.
— Не искам да слушам повече. И без това чух достатъчно, даже повече от достатъчно.
— А вие? Не бихте ли желали да ви открия Истината? — предложи Франклин. — Мога да ви обясня…
— Повече нито дума! — креснах аз.
— Да, сър.
— Франклин, нищо не мога да направя за теб. Абсолютно нищо. Нямаш научна степен. Аз пък нямам пълномощия да ти разреша да останеш. Ще направя единственото, което мога — да поговоря с директора за твоят случай.
— Прекрасно! Много ви благодаря, мистър Тали. Обяснете му, че не съм достатъчно укрепнал след пътя. Само да събера сили и ще ви покажа на какво…
— Разбира се, разбира се — побързах да кажа и се отдалечих.
Директорът ме изгледа така, сякаш вижда моят двойник от антисвета.
— Тали, та на теб поне са ти известни правилата!
— Така е — продумах. — Но той наистина ни е полезен. Ужасно неприятно ще ми бъде да го пратя право в ръцете на полицията.
— Издръжката на всеки човек на Марс възлиза на петдесет хиляди долара ежегодно. Мислиш ли, че може да заработи…
— Знам, знам — прекъснах го аз. — Обаче неговият случай е толкова трогателен, той толкова се старае… Бихме могли…
— Всички зайци са трогателни — отбеляза директорът.
— Ясно. В края на краищата това са непълноценни създания. Не са като нас, учените. Да върви там, откъдето е дошъл.
— Тали — спокойно каза директорът. — Виждам, че този случай изостря отношенията ни. Затова ти предоставям възможността сам да го решиш. Знаеш, че за всяко вакантно място на Марс се подават поне десет хиляди заявки. Налага се да отхвърля по-добри специалисти от нас самите. Младежите с години се блъскат да завършат университет, за да заемат определена длъжност тук, а после се оказва, че мястото е заето. Като вземеш предвид тези обстоятелства, кажи с ръка на сърцето: честно ли е Франклин да остане?
— Ами… аз… по дяволите, щом така поставяте въпроса… — още бях ядосан.
— Може ли този въпрос да се постави по друг начин?
— Не, разбира се.
— Винаги е печално, когато има много призвани и малко избрани — замислено рече директорът. — На хората им трябва ново поле за изява. Бих искал да разреша поголовно заселване на Марс. Някога и това ще стане. Но не и преди да се научим да се справяме само с тукашните ресурси.
