Робърт Шекли
Заек
Пристигнах в Марспорт няколко часа след кацането на кораба от Земята. На борда му се намираха сонди с елмазени глави — бях изпратил поръчка за тях преди повече от година. Исках да си заява правата над тях, докато някой не ги е отнесъл. Не искам да кажа че могат да ги откраднат; всички ние тук, на Марс сме джентълмени и учени. Само че тук всяка дреболия се доставя с труд. Да се докопаш първи до нещо — това е традиционния способ, чрез който джентълмените-учени се снабдяват с необходимото оборудване.
Едва успях да натоваря сондите в джипа, когато пристигна Кърсън от Планинската група и заразмахва извънредно спешна, много важна заповед. За щастие имах достатъчно съображения да си издействам свръхспешна заповед от директора Бърк. Кърсън прие поражението си толкова учтиво, че му подарих три сонди.
Той се понесе със своя скутер по червените пясъци на Марс, които изглеждаха толкова красиви на снимка и в същото време толкова лесно задръстваха двигателите.
Приближих се до земния кораб. Честно казано, изобщо не ме вълнуваха разни ракети — просто се оглеждах за нещо неприбрано.
В този момент видях заека.
Стоеше до кораба и гледаше червените пясъци, обгорените шахти за кацане и петте здания на Марспорт. Очите му бяха огромни като паници. На лицето му бе изписано: „Марс! Това е то!“
Застенах мислено. Същият ден имах толкова работа, че и месец нямаше да ми стигне. А заека влизаше в моя контингент. Веднъж, в прилив на несвойствена за него фантазия, директорът Бърк ми каза: „Тали, ти умееш да се разбираш с хората. Те те обичат. Затова те назначавам за шеф на Службата за безопасност на Марс.“
От тези думи следваше, че аз трябва да се занимавам със зайците.
В този случай заекът изглеждаше на около двадесет години. Беше висок около метър и осемдесет, но не беше по-тежък от седемдесет и пет килограма. Носът му беше успял да стане ярко червен, защото на Марс си е хладничко. Имаше големи, на вид несъразмерни ръце и огромни стъпала. Ловеше въздуха като риба, защото на Марс не стига, че е студено, ами и кислорода е малко. Респиратор, разбира се, нямаше. Зайците никога нямат респиратори.
Приближих се и го попитах:
— Е, харесва ли ти тук?
— Гос-по-ди-и! — изрече той.
— Потресаващо усещане, нали? Пред теб е мечтаната самостоятелна планета.
— Какво говорите! — заекът се задъхваше и едва говореше. От кислородния глад беше целия посинял. Целият без върха на носа. Реших да го проуча — нека още малко се помъчи.
— Значи така, качваш се тайно на този товарен кораб и пристигаш без билет на изумителния, чаровен и екзотичен Марс.
— Е, едва ли може да ме наречете пътник без билет — каза той, като безуспешно се опитваше да напълни дробовете си. — По-скоро… По-скоро…
— По-скоро си подкупил капитана — довърших аз.
Вече едва се държеше на краката си. Извадих резервния респиратор и го надянах на носа му.
— Хайде, зайче, да тръгваме — казах аз. — Ще ти намеря нещо за хапване. След това ни чака сериозен разговор.
По пътя към столовата го държах за лакътя. Така се пулеше на всичко наоколо, че неминуемо щеше да бутне нещо и да го счупи. В столовата повиших въздушното налягане и му стоплих свинско с картофи.
Жадно погълна храната, облегна се на стола и ми показа два реда бели зъби — широка усмивка, почти от ухо до ухо.
— Казвам се Джони. Джони Франклин — представи се той. — Марс! Направо не ми се вярва, че наистина съм тук!
Всички зайци така казват. Имам предвид тези, които остават живи след полета. Правят се около десет опита годишно, но само един или двама успяват да оживеят по време на полета. Успяват да се промъкнат на кораба въпреки строгите проверки на Службата за безопасност.
Корабите стартират с ускорение около двадесет g. Зайците нямат специално оборудване и се превръщат на петна по стените. Ако някой все пак оцелее, довършва го радиацията. Или се задушава в непроветрения трюм, преди да се добере до кабината на пилота.
Въпреки всичко от време на време някои от тях оживяват и пристигат на Марс с големи надежди и искрящи очи.
Аз съм този, който трябва да ги разочарова.
— Защо дойде на Марс?
— Ще ви обясня. На Земята трябва да живея като всички останали. Трябва да мисля като другите и да постъпвам като тях, иначе ще ме заключат.
Кимнах.
Сега за първи път в историята на човечеството на Земята всичко е спокойно. Мир цари по целия свят, единно световно правителство, всеобщ просперитет. Властите се стремят да съхранят всичко така, както си е. Струва ми се, че прекаляват с това, защото потискат и най-малката проява на индивидуализъм. Но кой съм аз, че да ги съдя за това? По всяка вероятност след сто години ще стане по-леко, но за един заек, живеещ в наши дни, това е прекалено дълъг срок.
— Значи си изпитал потребност от нов пейзаж, а? — попитах аз.
— Да, сър — отвърна Франклин. — Не бих искал да ви прозвучи самонадеяно, сър, но аз мечтаех да стана първооткривател. Н есе плаша от трудностите. Ще работя. Ще видите, че ще работя, сър, само ми разрешете да остана. Моля ви, сър! Ще работя неуморно…
— И какво ща работиш?
— А? — за миг се обърка, после заяви: — Всичко.
— Какво умееш? Трябва ни химик, специалист по неорганични вещества. Случайно да си специалист в тази област?
— Не, сър — промълви Джони.
Този разговор изобщо не ми допадаше, но трябваше да внуша на заека неумолимата горчива истина.
— Така-а, химията не е по твоята част — мислех на глас. — Имаме място за първокласен геолог. В най- лошия случай — за статистик.
— Боя се, че …
— Кажи ми, Франклин, имаш ли професионална титла?
— Не, сър.
— А докторска степен? Или степен „магистър“? Или поне някаква диплома?
— Не, сър. Не съм завършил и средно образование.
— Тогава какво мислиш да правиш тук?
— Ами, аз… — започна Франклин. — Мислех, че по целия Марс се строи. Исках да започна като общ работник. Мога да бъда дърводелец, водопроводчик… Сигурно ще се намери някоя работа и за мен.
Налях му втора чаша кафе, а той ме гледаше с огромните си умоляващи очи. На този стадий на разговора зайците винаги гледат така. Те предполагат, че Марс прилича на Аляска от седемседетте години на деветнадесети век или на Антарктида от началото на двадесет и първи век — неизследвана земя, която ще бъде покорена от смели героични мъже. Но това не се отнася за Марс.
— Франклин, знаеш ли, че строителството на Марс зависи от доставките от Земята? Знаеш ли, че не се изплаща и може би никога няма да се изплати? Знаеш ли, че всеки човек тук струва всяка година по петдесет хиляди долара? Мислиш ли, че ще успееш да заработиш тези петдесет хиляди, а?
— Няма да изям много — възрази Франклин. — А след като посвикна…
— Освен това — прекъснах го аз, — знаеш ли, че на Марс няма нито един човек, който да не е поне доктор на науките?
— Това не знаех — прошепна Джони.
Зайците никога не знаят тази подробност.
