— О’кей — съгласих се аз. — Отивам да организирам отлитането на заека.
Когато се върнах, Франклин вече покриваше спектрографската лаборатория. По изражението на лицето ми веднага разбра какъв е отговорът.
Седнах в джипа и се отправих към Марспорт. Знаех какво да кажа на капитана, допуснал Франклин да пътува с неговия кораб. Доста често започнаха да се случват такива безобразия. Сега трябва да си го върне обратно.
Товарният кораб беше вкаран в стартовата шахта и само носът му се очертаваше на фона на небето. Един от нашите — Кларксън — подготвяше ракетата за излитане.
— Къде е капитанът на това ръждиво корито? — попитах аз.
— Няма капитан — отвърна Кларксън. Това е модел с радиоуправление.
Почувствах как стомаха ми започна да се надига.
— Няма капитан?!
— Не.
— А екипаж?
— Тези кораби нямат екипаж, Тали, и ти го знаеш.
— В такъв случай на кораба няма кислород — досетих се аз.
— Разбира се, че няма.
— И защита от радиация?
— Без съмнение.
— Топлоизолация също?
— Само колкото да не се разтопи корпуса.
— Навярно стартира с максимално ускорение. Накъде около тридесет g.
— Разбира се — потвърди Кларксън. — За безпилотен кораб това е най-икономично. Какво те смущава?
Не му отговорих. Скочих в джипа и се понесох с максимална скорост към спектрографската лаборатория. Стомахът ми вече не се надигаше. Чувствах го обърнат наопаки.
Никой един човек не може да оцелее след такъв полет. Няма никакви шансове. Дори един на десет милиона. Физически не е възможно.
Когато стигнах до лабораторията, Франклин беше приключил с покрива и съединяваше тръби. Беше обедна почивка и няколко човека от Планинската група му помагаха.
— Франклин! — извиках го аз.
— Да, сър?
Поех дълбоко дъх и попитах:
— Франклин, ти с товарния кораб ли долетя?
— Не, сър. Опитвах се да ви обясня, че никакъв капитан не съм подкупвал, но вие…
— В такъв случай — казах аз много бавно, — как попадна тук?
— Чрез Истината!
— Би ли ми обяснил?
Франклин се замисли.
— Ужасно съм уморен от пътя, мистър Тали, но мисля, че ще мога.
И изчезна.
Стоях и тъпо мигах. След малко един от геолозите посочи нагоре. На около триста метра над повърхността се рееше Франклин.
След миг беше отново пред мен. Беше доста посърнал, а върхът на носа му светеше като червен светофар.
Мигновено преместване в пространството! Нулев преход! Виж ти!
— Това ли е Истината? — попитах аз.
— Да, сър. Това е… когато гледаш на света по друг начин. Трябва само да видиш Истината, но наистина да я усетиш. Тогава всичко е възможно. Но на Земята му викаха ха… халюцинация. Казаха ми да престана да хипнотизирам хората и…
— Можеш ли да ни научиш на това?
— Много е лесно. Е, трябва малко време.
— Няма значение. Надявам се, че ще можем да отделим достатъчно време. Дори е сигурно. Да си загубиш времето заради Истината означава да не си го губил напразно.
Кой знае още колко време щях да бръщолевя глупости, ако Франклин не беше прекъснал. По гласа му личеше, че е развълнуван.
— Мистър Тали, означава ли това, че мога да остана?
— Да, Франклин, можеш да останеш. Честно казано, ако се опиташ да напуснеш Марс, ще те застрелям.
— О, сър, благодаря ви, сър! А сестра ми? Може ли и тя да дойде?
— Да, да, нека дойде — зарадвах се аз. — По всяко време…
Чух изплашения вик на геолозите и бавно ес обърнах. Косите ми се изправиха.
Пред мен стоеше момиче — високо, слабо девойче с огромни очи. Оглеждаше се като лунатик и бърбореше:
— Марс! Гос-по-ди-и!
После ме забеляза и бузите й пламнаха.
— Простете, сър. Аз… аз… подслушвах…
Информация за текста
© 1955 Робърт Шекли
© 1993 Иван Мадански, превод от английски
Robert Sheckley
Deadhead, 1955
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1427]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:38
