Робърт Шекли
Кордли, лук и моркови
Сигурно си спомняте онзи кавгаджия, който хвърляше пясък по дребния 47-килограмов слабак? Е, проблемът на онази хилка така и не бе разрешен, въпреки твърденията на Чарлз Атлас. Един истински кавгаджия
Точно така преценяваше положението Хауърд Кордли. Той беше приятен човек, винаги унижаван от хората на Фулър Бръш, кредиторите, управителите на заведения и други важни фигури. На Кордли това не му харесваше. Той изстрадваше мълчаливо безбройните агресивни маниаци, които се промъкваха начело на опашките, взимаха таксито, което той бе спрял пръв, и подло отмъкваха момичетата, с които той разговаряше по купоните.
По-лошото бе, че тези хора като че ли харесваха провокациите и ги търсеха, с единствената цел да причиняват неприятности на другите.
Кордли не можеше да разбере защо е така, докато през един летен ден, когато караше разсеяно колата си из северните райони на Испания, богът Тот-Хермес не му поднесе оригинално обяснение, мърморейки:
— Хммм, виж, момчето ми, аз съм свикнал с това, но разбери, ако не добавим моркови, яденето няма да се получи.
—
— Говоря ти за онези типове, на които се гневиш — обясни Тот-Хермес. — Те
— Че ако те са моркови — заговори Кордли, — тогава аз…
— Ти, разбира се, си едно малко, перленобяло лукче.
— Да! Боже мой, да! — извика Кордли, замаян от заслепяващата светлина на прозрението.
— И естествено ти и всички останали перленобели лукчета си мислите, че морковите са просто неприятни, някакъв вид мутирал в оранжево лук. Докато морковите ви гледат и ви се подиграват.
— Да, продължавай! — извика Кордли.
— Всъщност — заяви Тот-Хермес, —
— Разбира се! Разбрах, разбрах, разбрах!
— А
— Супа! — извика екзалтирано Кордли.
— Улучи — пропя Тот-Хермес. — Кажи думата, прочети я на висок глас и позволи на хората да разберат божествената формула…
—
— Амин — пропя Тот-Хермес.
— Но тогава къде отива грахът? Ами
— Не се хващай за думите — посъветва го Тот-Хермес. — Те оставят грозни белези. Задоволи се с морковите и лука. А сега ми позволи да ти предложа едно питие… Специалитет.
— Ами подправките, къде се слагат
— Е момчето ми, ти задаваш въпроси, отговорите на които могат да бъдат разкрити само пред масон от тринадесета степен, облечен в кадифе и обут в сандали. Съжалявам. Просто не забравяй, че всичко влиза в Манджата.
— В Манджата — повтори Кордли и облиза устни.
— И се дръж за лука и морковите. Това да ти е шаблонът.
— Лук и моркови — повтори Кордли.
— Това е твоят път — каза Тот-Хермес. — Хей, ама ние стигнахме до Коруна. Можеш да ме оставиш тук някъде.
Кордли спря колата си встрани на пътя. Тот-Хермес взе раницата си от задната седалка и излезе.
— Благодаря за возенето, момчето ми.
— За мен беше удоволствие.
—
— Каквото и да е, то наистина
— Няма значение. То така или иначе е част от пътешествието ти. Може би е по-добре да си полегнеш за малко, а?
— Когато боговете нареждат, ние, смъртните, трябва да се подчиняваме — наблегна на думите си Кордли. Той си полегна върху предната седалка на колата. Тот-Хермес се надвеси отгоре му, брадата му просветна в златисто, а главата му закри дърветата.
— Добре ли си?
— Никога през живота си не съм бил по-добре.
— Искаш ли да поостана?
— Няма нужда. Ти ми помогна повече, отколкото е възможно.
— Радвам се да го чуя, момчето ми. Ти говориш хубаво. Наистина ли си добре? Е, чао тогава.
Тот-Хермес тръгна към залеза. Кордли затвори очи и разреши повечето проблеми, които бяха мъчили умовете на най-великите философи през вековете. Той бе леко изненадан от това колко просто всъщност е всичко.
Най-накрая той заспа. Събуди се шест часа по-късно. Бе забравил повечето от блестящите прозрения и ярки решения. Това беше просто невъобразимо. Как е възможно някой да обърка ключовете на вселената? Но той бе успял и май нямаше надежда да се оправи. Раят бе загубен, може би за добро.
Обаче помнеше за лука и морковите и не беше забравил Манджата. Може би не беше точно прозрението, което сам би избрал, ако имаше възможност за избор, но това му бе дадено и той не го отказа. Кордли разбра, може би инстинктивно, че в играта на прозрението човек взима онова, до което се докопа.
На другия ден под проливен дъжд той стигна в Сантандер. Реши да напише весели писма да всичките си приятели, може би дори да се опита да нахвърля един пътепис. Това изискваше пишеща машина.
— Давате ли под наем пишещи машини за по един ден? — попита Кордли.
— Защо не? — отвърна продавачът. Той беше с мазна черна коса и тънък аристократичен нос.
— Колко ще ми искате за тази? — посочи Кордли една тридесетгодишна преносима „Ерика“.
— Седемдесет пезети за ден, което прави един долар. Обикновено.
— А сега не е ли обикновено?
— Разбира се, че не, тъй като сте чужденец. За вас сто и осемдесет пезети на ден.
— Добре — каза Кордли и посегна за портфейла си. — Искам я за два дена.