Все пак обвинението в убийство му се струваше пресилено. Явно беше създал по-мощна машина и бе изпратил момичето някъде в далечното бъдеще. Иначе електрическата мрежа не би изгоряла. Не че някой би обърнал внимание на подобно твърдение. Тези хора не бяха и чували за цивилизован принцип като „невинен до доказване на противното“.
— Защо го направи? — попита Бекер.
Елдридж сви рамене и поклати безпомощно глава.
— Не се ли отнесох към теб като към син? Не отпратих ли полицаите от Сектор 2? Не те ли храних, не те ли обличах? Защо? Защо го направи?
Елдридж пак сви рамене и продължи да клати глава.
— Добре — поклати мрачно глава Бекер, — ще разкриеш тайната си на палача утре сутринта.
Той улови Моргел за ръката и двамата излязоха.
Ако Елдридж имаше пистолет, би могъл да се застреля веднага. Всичко научено досега говореше, че някъде дълбоко в себе си той носи доста по-сериозна склонност към злодеяния, отколкото би могъл да предположи. Времето му изтичаше. На сутринта щеше да умре.
Всичко това беше удивително нечестно. Той беше невинен страничен наблюдател, който непрекъснато се натъкваше на последствията от своите минали — или бъдещи — действия. Но само Елдридж 1 знаеше какви са мотивите за тях и само той можеше да отговори на въпросите.
Дори и кражбата да беше оправдана, защо бе отмъкнал картофи, спасителна жилетка, огледала и семена за моркови?
Какво беше направил с момичето?
Какво е искал да постигне?
Затвори уморено очи и се унесе в полудрямка.
Чу някакво стържене и отвори очи.
Пред себе си видя Виглин, стиснал машина на времето.
Елдридж бе твърде уморен, за да се изненада прекалено. Изгледа посетителя за миг и попита:
— Дошъл си да злорадстваш ли?
— Не исках да стане така — възрази Виглин и избърса потното си чело. — Трябва да ми повярваш. Не съм искал да те убиват, Том.
Елдридж се надигна и се вгледа в лицето му.
— Ти си откраднал изобретението ми, нали?
— Да — отговори Виглин. — Но щях да постъпя почтено с теб. Исках да разделим печалбата.
— Тогава защо го открадна?
Виглин го изгледа неловко.
— Защото ти изобщо не се интересуваше от парите.
— И ме измами да ти припиша правата си?
— Ако не го бях направил аз, щеше да е някой друг, Том. Просто те спасих от собствената ти глупост. Смятах да ти дам дял, кълна се. — Отново избърса челото си. — Нямах понятие, че ще стане така.
— И след това ме накисна за онези кражби, без да съм виновен — отбеляза Елдридж.
— Какво? — Виглин се опита да си придаде искрено изненадан вид. — Не, Том. Ти наистина открадна. Разбира се, нещата вървяха много добре за мен. Досега.
— Лъжеш!
— Щях ли да съм тук, ако беше така? Признах, че откраднах изобретението ти. Защо ми е да лъжа за друго?
— Тогава защо съм откраднал онези глупости?
— Мисля, че кроеше някакъв безумен план в ненаселените сектори. Не знам. Все едно е. Слушай ме сега. Няма как да прекратя делото… престъплението е извършено във времето… но мога да те измъкна оттук.
— Къде да отида? — попита Елдридж отчаяно. — Ченгетата ме търсят навсякъде.
— Ще те скрия в имението си. Сериозно говоря. Ще се спотайваш, докато мине срока за давност. Никога няма да им мине през ума да те търсят при мен.
— А правата върху изобретението?
— Ще ги задържа — отговори Виглин с предишната си самоувереност. — Не бих могъл да ти ги върна, без да бъдеш разкрит. Но ще ти дам твоя дял. А и наистина имаш нужда от делови сътрудник.
— Добре, да се махаме оттук — каза Елдридж.
Виглин носеше някакви инструменти, с които боравеше подозрително умело. След минута вече бяха на двора и се скриха в сенките.
— Тази машина е доста слаба — отбеляза Виглин и провери индикатора за батериите. — Възможно ли е да използваме твоята?
— Би трябвало да е в склада — отговори Елдридж.
Никой не охраняваше склада и Виглин се справи с ключалката за секунда. Вътре, край невероятните откраднати от Елдридж 1 неща, беше машината на Елдридж 2.
— Хайде, да тръгваме — подкани го Виглин.
Елдридж поклати глава.
— Какво има? — попита търговецът нетърпеливо.
— Няма да дойда.
— Виж какво, Том, знам, че няма причина да ми се довериш, но аз наистина ще те скрия. Не те лъжа.
— Вярвам ти — кимна Елдридж. — Все едно няма да дойда с теб.
— Какво смяташ да правиш?
Елдридж мислеше за това още откакто излезе от килията. Намираше се на кръстопът. Можеше да се върне с Виглин или да продължи напред сам.
Всъщност нямаше избор. Трябваше да приеме, че първия път е знаел какво прави и защо го прави. Правилно или не, смяташе да спази обещанията, които е дал в бъдещето.
— Отивам в ненаселените сектори — каза той. Намери един чувал и започна да го пълни с картофи и семе от моркови.
— Не можеш! — възкликна Виглин. — Първия път попадна в 1954 г. Сега може и да нямаш този късмет. Не е изключено и да изчезнеш напълно.
Елдридж прибра картофите и семето от моркови, после натъпка спасителната жилетка, микрофилмите със световна литература, кутиите с репелант за акули и огледалата. Най-отгоре сложи мегазарядните пистолети.
— Имаш ли някаква представа какво ще правиш с тези неща?
— Никаква — отговори Елдридж и мушна касетите с класическа музика в ризата си. — Предполагам, че ще ми потрябват за нещо.
Виглин въздъхна тежко.
— Не забравяй, че между две прехвърляния трябва да мине най-малко половин час иначе може да се неутрализираш. Имаш ли часовник?
— Не, остана в стаята ми.
— Вземи моя. Специален за спортисти. — Виглин го закопча на китката му и добави: — Желая ти късмет, Том. Наистина!
— Благодаря.
Елдридж нагласи апарата за най-далечния скок в бъдещето, който можеше да направи, усмихна се на Виглин и натисна бутона.
Отново всичко притъмня, после изведнъж го скова леден студ. Отвори очи и видя, че е потънал във вода.
Изплува на повърхността, като едва се справяше с тежестта на чувала. Огледа се, за да потърси суша.
Нямаше суша. Чак до безкрайния хоризонт се виждаха дълги, полегати вълни, които го отминаваха, устремени към невидим бряг.
