— На какви ужасни неща е способен човек заради кумира си от детинство! — добави полицаят. — Но… аз съм сигурен, че сте дълбоко почтен човек и никога не бихте направили това, в което ви обвиняват, ако не сте имали много сериозна причина. Психологическите експертизи го доказват.
— Благодаря — каза Елдридж, вдигна преспапието и удари с него началника по главата съвсем леко. Началникът се свлече зад бюрото си усмихнат. Елдридж извади машината на времето от шкафа и намери бутона за Сектор 3. Въздъхна дълбоко и го натисна.
Отново всичко потъна в тъмнина.
Когато отвори очи, видя, че се намира сред опърлена жълта пустош. Наоколо нямаше никакви дървета, а в лицето му духаше прашен вятър. Недалеч стърчаха няколко тухлени постройки и един ред палатки, опънати на брега на пресъхнала рекичка. Тръгна нататък.
Вероятно е последвала още една промяна в климата, каза си. Огненото слънце бе опърлило земята, бе пресушило реките и потоците. При това положение можеше да си обясни защо следващите сектори в бъдещето са нецивилизовани. Дали не бяха и ненаселени?
Чувстваше се много уморен. Не беше хапвал нищо цял ден — или няколко хиляди години — според гледната точка. Разбира се, това беше фалшив парадокс — Алфредекс би го оборил моментално със своята логика.
По дяволите логиката. По дяволите науката, парадоксите и всичко останало. Нямаше да бяга повече. Някъде по тази прашна земя трябваше да има местенце и за него. Тукашните хора — горди, независими — нямаше да го предадат. Те вярваха в справедливостта, не в закона. Тук той щеше да остане, да работи, да остарее, да забрави Елдридж 1 и налудничавите му планове.
Когато стигна до селото, хората вече бяха наизлезли, за да го посрещнат. Носеха дълги бели роби, като на арабите — единственото логично облекло за подобен климат.
Побелял патриарх излезе напред и му кимна мрачно.
— Древните легенди са истина — каза той. — За всяко начало има и край.
Елдридж любезно се съгласи.
— Защото, казано е — продължи старецът, — че крадецът и по цялата Вселена да се скита, накрая ще се върне на местопрестъплението.
— Престъпление? — попита Елдридж и почувства как стомахът му се свива.
— Престъпление — повтори старецът.
Някакъв мъж от тълпата се провикна:
— Само глупавата птица цвъка в собственото си гнездо!
Разнесе се смях, но Елдридж не го хареса — беше зъл смях.
— Неблагодарността поражда предателство — продължаваше старецът. — Злото е вездесъщо. Ние те обикнахме, Томас Елдридж. Ти дойде при нас със странната си машина, донесе ни подаръци и ние признахме гордия ти дух. Приехме те като свой. Защитихме те от враговете ти в Мокрите светове. Това, че си им навредил, не ни засягаше. Нали и те ти бяха навредили. Око за око!
Околните изръмжаха одобрително.
— Но какво съм направил? — поиска да узнае Елдридж.
Тълпата пристъпи напред с вдигнати ножове и бухалки. Спря я кордон мъже с тъмносини наметала и Елдридж разбра, че и тук има полиция.
— Кажете ми какво съм направил! — настоя той, докато полицаите измъкваха машината на времето от ръцете му.
— Обвинен си в саботаж и убийство — отговори старецът.
Елдридж се огледа с безумен поглед. Беше избегнал обвинение за кражба в Сектор 1, за да го обвинят за нея в Сектор 2. Беше избягал в Сектор 3, но тук пък го издирваха за саботаж и убийство!
Усмихна се добродушно.
— Знаете ли, винаги съм искал да открия топло лениво местенце, книги, добри съседи, любовта на добра…
Свести се проснат върху спечената пръст на пода в малка тухлена килия. През процепа, който служеше за прозорец, видя късче от залеза. Пред дървената врата отсреща някой пееше провлечено.
Край себе си видя паничка с непозната храна и я изяде лакомо. Отпи малко вода от другата паничка и се облегна на стената. Навън притъмняваше. На двора група мъже издигаха бесилка.
— Надзирател! — извика Елдридж.
След няколко секунди чу стъпки.
— Трябва ми адвокат — каза му.
— Тук нямаме адвокати — отговори надзирателят гордо. — Тук имаме справедливост. — И си отиде.
Елдридж започна да преосмисля идеите си за справедливост без закон. Звучеше добре — докато не стане реалност.
Легна на пода и се опита да се съсредоточи, но не се появиха никакви мисли. Чуваше как работниците навън се шегуват. Работиха до тъмно.
След известно време Елдридж чу ключът да се превърта. Влязоха двама мъже. Единият беше на средна възраст, с малка добре оформена брада. Другият беше по-млад, широкоплещест, загорял.
— Помниш ли ме? — попита възрастният.
— Защо?
— Защото би трябвало. Аз съм баща й.
— А аз бях неин годеник — обади се по-младият и пристъпи заплашително напред.
Възрастният го спря с жест.
— Знам как се чувстваш, Моргел, но той ще плати за греховете си на бесилото.
— Обесването е твърде милостив акт за него, господин Бекер — отвърна Моргел. — Той трябва да бъде разчекнат, изгорен и разпилян от вятъра.
— Така е, но ние сме справедливи и милостиви хора.
— Чий баща? — попита Елдридж. — Чий годеник?
Двамата мъже се спогледаха.
— Какво съм направил? — продължи да настоява Елдридж.
Бекер му разказа.
Бил отишъл при тях от Сектор 2, натоварен с подаръци. Хората от Сектор 3 го приели. Те били честни и прями, но лесно се гневели, защото били получили в наследство една разкъсвана от войните Земя. В Сектор 3 нямало полезни изкопаеми, почвата била изгубила плодородието си. Огромни площи земеделска земя пустеели, замърсени с радиоактивни отпадъци. Слънцето продължавало да пече все така силно, ледниците се топели, нивото на океана се покачвало.
Хората от Сектор 3 се борели, за да върнат цивилизацията. Успели да създадат някакво елементарно производство, имали и няколко електроцентрали. Елдридж увеличил мощността им, създал система за осветление, научил ги да обработват отпадъците. Продължил пътуването си към неизследваните части на бъдещето. Станал популярен човек, хората от сектора го обичали и уважавали.
За проявената към него доброта той се отблагодарил като отвлякъл дъщерята на Бекер.
Хубавото младо момиче било сгодено за Моргел. Готвели сватба. Елдридж не се съобразил с това и показал истинския си лик, като късно една вечер отвлякъл годеницата с помощта на пъклената машина, която създал сам. Просто я включил и момичето изчезнало. Слабата електрическа мрежа изгоряла на цели мили наоколо.
Убийство и саботаж!
Разярената тълпа не успяла да го стигне навреме — той натъпкал някакви вещи в раницата си и също изчезнал.
— Направил съм такова нещо! — възкликна Елдридж.
— Пред свидетели — отвърна Бекер. — Останалите ти неща са в склада. Нищо не ни говорят.
Двамата се вторачиха в него и Елдридж заби поглед в земята.
Сега знаеше какво е направил в Сектор 3.
