Не! Би могъл да приеме всичко друго, но не и това. Не беше такъв човек. Елдридж беше напълно почтен млад мъж, който нямаше нищо общо с дребните мошеничества. Като студент никога не беше преписвал на изпит. Като възрастен гражданин винаги си бе плащал данъците до последния цент.
Но нещата стигаха по-дълбоко. Елдридж не жадуваше за власт, не се стремеше да притежава вещи. Желанието му открай време беше да се установи на някое топло, лениво място в провинцията и там да се наслаждава на книгите, на музиката, на слънцето, на добрите съседи и на любовта на добра жена.
Обвиняваха го в кражба. Дори и наистина да бе виновен, какво би могло да го накара да извърши подобно нещо?
Какво му се бе случило в бъдещето?
— Ще ходиш ли на ралито? — попита единият полицай другия.
— Защо не? В неделя е, нали?
Не даваха пет пари за него. Когато Виглин се върне, щяха да му закопчаят белезниците и да го замъкнат в първия сектор на бъдещето. Щяха да го осъдят и затворят в килия.
И то заради престъпление, което все още не бе извършил.
Взе решение бързо и веднага го приведе в действие.
Изпъшка:
— Призлява ми — и започна да се свлича от стола.
— Внимавай! — извика едното ченге. — Може да има пистолет!
Скочиха към него и оставиха машината на времето на канапето.
Елдридж се шмугна покрай тях и се хвърли върху нея. Въпреки бързината, успя да съобрази, че първият сектор няма да му се отрази здравословно, така че преди полицаите да го спипат, натисна бутона с надпис „Сектор 2“.
В същия миг всичко потъна в тъмнина.
Когато отвори очи, видя, че е затънал до глезените в локва кална вода. Намираше се в някаква нива, на двайсетина метра от път. Въздухът беше топъл и влажен. Стискаше машината на времето под мишница.
Намираше се в Сектор 2 от бъдещето, но не се чувстваше никак развълнуван.
Излезе на пътя. От двете му страни се простираха оризища, с наболи зелени стъбла.
Ориз? В щата Ню Йорк? Спомни си, че в неговия сектор от времето се говореше за предстояща промяна в климата. Смяташе се, че умерените зони в недалечно бъдеще ще станат много по-топли, дори тропически. Бъдещето, в което се намираше, изглежда доказваше тази теория. Вече бе плувнал в пот. Земята беше влажна, като че ли наскоро бе валял дъжд, а небето бе ярко, безоблачно синьо.
А къде бяха полските работници? Присви очи заради увисналото точно над главата му слънце и разбра.
Следобедната дрямка, разбира се. В този климат…
На половин миля напред по шосето видя постройки. Изчисти калта от обувките си и тръгна нататък.
А какво щеше да направи, когато стигне? Как щеше да разбере какво му се е случило в Сектор 1? Не би могъл да отиде при някого и да каже: „Извинете, господине, аз съм от 1954-а година, може би сте чували за нея. Струва ми се, че…“
Не, това беше глупаво.
Все щеше да измисли нещо. Продължи да крачи под палещите лъчи на слънцето. Премести машината на времето под другата си мишница и започна да я разглежда. След като щеше да я изобрети… не, вече я беше изобретил… по-добре да разбере как работи.
Отгоре имаше копчета за първите три сектора на цивилизованото време. Имаше и специален номератор за проникване отвъд третия сектор в нецивилизованите сектори. В единия ъгъл видя метална плочка, на която бе написано: „ВНИМАНИЕ! Изчаквайте най-малко половин час преди всяко следващо прехвърляне, за да избегнете неутрализация“.
Това не му говореше нищо. Според Виглин, за да изобрети машината на времето са му били нужни осем години — от 1954-а до 1962-а. Едва ли би успял да разбере как работи само за няколко минути.
Когато стигна до постройките, видя, че е попаднал в сравнително голям град. По улиците имаше доста хора, които се разхождаха лениво под тропическото слънце. Бяха облечени почти само в бяло. С радост отбеляза, че модата в Сектор 2 е достатъчно консервативна и че костюмът му може да мине за провинциален вариант.
Мина покрай голяма варосана постройка. Надписът над вратата гласеше „Обществена читалня“.
Библиотека. Елдридж спря. Несъмнено вътре се пазеха документи от последните няколко столетия. Би трябвало да намери сведения за престъплението си — ако изобщо имаше такова — и за обстоятелствата, при които го бе извършил.
А щеше ли да е в безопасност? Може би и тук го търсеха, за да го арестуват? Какви бяха условията за екстрадиция между Сектор 1 и Сектор 2? Трябваше да рискува. Влезе, мина бързо покрай слаба библиотекарка със сиво лице и отиде в читалнята.
Имаше много книги, посветени на времето, но най-изчерпателният труд, побран в един том, се оказа „Начала на пътуването във времето“ от Рикардо Алфредекс. В първата част се разказваше как през един съдбовен ден на 1954 г. младият гений Елдридж бил осенен от идеята, докато разсъждавал над спорните уравнения на Холстед. Формулата била невероятно проста — Алфредекс цитираше основните моменти — но дотогава никой не се бил досетил. Гениалността на Елдридж се състояла тъкмо в това — успял да види очевидното.
Елдридж се намръщи. Очевидно, така ли? Той все още не можеше да го види. А беше изобретателят!
Машината била конструирана до 1962 г. Заработила още при първия експеримент и изпратила младия изобретател в това, което по-късно било обозначено като Сектор 1.
Елдридж се озърна и видя, че едно очилато момиченце на около осем години го гледа от другия край на рафтовете с книги. Продължи да чете.
Втората глава беше озаглавена „Непарадоксът на времето“. Прегледа я набързо. Авторът започваше с класическия парадокс на Ахилес и костенурката и го оборваше с помощта на интегралното смятане. Като вземаше всичко това за логическа основа, той разглеждаше така наречените „парадокси на времето“ — да убиеш пра-прадядо си, да срещнеш сам себе си и така нататък. Според автора тези парадокси не струваха повече от древния си събрат и бяха плод на фантазията на автори, които обичат объркванията.
Елдридж не разбра сложната символна логика на тази глава, което го смути, защото го цитираха като
Следващата глава се наричаше „Падението на могъщия“. В нея се разказваше как в Сектор 1 Елдридж срещнал Виглин, собственик на голям магазин за спортни стоки. Станали много добри приятели. Търговецът взел срамежливия млад гений под крилото си, уредил му да изнася лекции и така нататък. После…
— Извинете, господине — каза женски глас. Елдридж вдигна поглед от книгата. Слабата библиотекарка бе застанала пред него. До нея беше очилатото момиченце, което се усмихваше доволно.
— Да? — попита той.
— В нашата библиотека не е позволено да влизат пътуващи във времето — обясни библиотекарката строго.
Разбираемо е, помисли си Елдридж. Така всеки би могъл да грабне един наръч ценни книги и да изчезне без следа. Вероятно не ги пускаха и в банките.
Лошото беше, че не искаше да остави томчето, което държеше.
Усмихна се, посочи с пръст ухото си и продължи да чете.
Оказваше се, че младият Елдридж бе позволил на Виглин да се грижи за всичките му договори и документи. Един ден с изненада открил, че е продал изключителните права върху машината на времето на Виглин срещу неголяма сума. Елдридж завел дело в съда. Съдът не признал претенциите му. Обжалвал решението. Огорчен и без пукната пара, Елдридж решил да стане престъпник и откраднал от Виглин…
— Господине! — каза настоятелно библиотекарката. — Независимо дали сте глух, трябва да напуснете незабавно. Иначе ще повикам охраната.
Елдридж остави книгата, промърмори: „Издайничка“ на малкото момиченце и излезе от читалнята.
Сега знаеше защо Виглин толкова държеше да го арестуват. Делото още не беше приключило и ако го
