вкараше зад решетките, шансовете да го спечели нарстваха значително.
Но защо той бе извършил кражбата?
Измамата с правата над машината на времето изглеждаше достатъчно сериозен мотив, но според него не беше истинският. Кражбата от Виглин не би го накарала да се почувства по-добре, нито пък би премахнала несправедливостта. Той знаеше как би постъпил — или щеше да се бори докрай, или да се откаже от цялата гадост. Всичко друго, но не кражба.
Е, надяваше се все някога да разбере. Щеше да се скрие някъде в Сектор 2, може би да си намери и работа. Малко по малко щеше да…
Двама мъже го уловиха за лактите. Трети издърпа от ръцете му машината на времето. Всичко стана толкова бързо, че когато му показаха полицейската значка, Елдридж все още гледаше зяпнал от учудване.
— Полиция — каза единият от мъжете. — Ще трябва да дойдете с нас, господин Елдридж.
— Защо? — попита той.
— За кражба в сектори 1 и 2.
Значи бе извършил кражба и тук!
Заведоха го в полицейския участък и го вкараха в малкия претрупан кабинет на началника на полицията. Той беше слаб, оплешивяващ човек с приветливо лице. Махна на подчинените си да излязат, посочи на Елдридж един стол и му даде цигара.
— Значи вие сте Елдридж.
Елдридж кимна навъсено.
— Чета за вас от малък — каза началникът тъжно. — Вие бяхте един от кумирите ми.
Елдридж прецени, че началникът е поне с петнайсет години по-възрастен от него, но не го попита. В края на краищата, всички смятаха него за експерт по парадоксите на времето.
— Винаги съм смятал, че са ви измамили — продължи началникът, докато си играеше с голямо бронзово преспапие. — Не мога да си обясня как така човек като вас може да открадне. Известно време смятахме, че става дума за временно умопомрачение.
— А това ли беше истината? — попита Елдридж с надежда.
— Не. Проверихме всичките ви документи. Просто е невъзможно. Това още повече утежнява задачата ми. Например не мога да разбера защо сте откраднали точно тези неща.
— Какви неща?
— Не помните ли?
— Аз… паметта ми… Имам временна амнезия.
— Разбираемо е — каза началникът съчувствено. — Ето го списъкът.
4 мегазарядни пистолета: 10 000
1 спасителна жилетка, надуваема: 100
5 кутии репелант за акули марка „Оуен“: 400
2 комплекта микрофилми със световна литература: 1000
50 касети класическа музика: 2650
40 картофа, сорт Бяла костенурка: 5
9 пакета семена от моркови (различни сортове): 6
50 огледала, ръчни, сребърно покритие: 95
ОБЩО: 14 256
— Какво означава това? — попита началникът. — Ако бяхте откраднали един милион, щях да разбера, но защо тези боклуци?
Елдридж поклати глава. Списъкът не му говореше нищо. От мегазарядните пистолети би могъл да има някаква полза, но защо огледала, спасителна жилетка, картофи и всичко останало, което началникът с право наричаше боклук?
Той просто не беше такъв човек. Започваше да мисли за себе си като за двама души: Елдридж 1 — изобретил пътуването във времето, станал жертва на измама, откраднал някакви необясними боклуци и изчезнал. Елдридж 2 беше самият той — човекът, когото бе открил Виглин. Елдридж 2 трябваше да научи какви са били мотивите на Елдридж 1 и/или да страда за престъпленията му.
— А какво стана, след като съм откраднал тези неща? — попита той.
— Точно това бихме искали да научим — отговори началникът. — Знаем само, че избягахте с откраднатото в Сектор 3.
— И после?
Началникът сви рамене.
— Когато поискахме да ви екстрадират, властите отговориха, че не сте там. Не че биха ви предали на нас. Те са горди и независими хора. Все едно, бяхте изчезнали.
— Къде?
— Не знам. Вероятно в нецивилизованите сектори отвъд Сектор 3.
— Какви са тези нецивилизовани сектори?
— Надявахме се да научим от вас — отвърна началникът. — Вие сте единственият, който ги е посещавал.
По дяволите, помисли си Елдридж. Смятаха го за авторитет по всички въпроси, чиито отговори би искал да знае!
— Това ме поставя в много особено положение — продължи началникът и изгледа преспапието с присвити очи.
— Защо?
— Ами… вие сте крадец. Съгласно закона, аз съм длъжен да ви арестувам. От друга страна обаче си давам сметка, че са ви измамили и че сте откраднали тези вещи само от Виглин и неговите филиали и в двата сектора. В това има известна доза справедливост… за нещастие, непризната от закона.
Елдридж кимна тъжно.
— Длъжен съм да ви арестувам и това не подлежи на обсъждане — каза началникът и въздъхна дълбоко. — Не мога да направя нищо, дори и да искам. Ще трябва да се явите в съда, който ще ви осъди на около двайсет години затвор.
— Какво?! Заради семена от моркови и репелант за акули?
— Законът за крадците във времето е много суров — обясни началникът. — Това са престъпници на всички времена.
— Разбирам — кимна Елдридж отчаяно.
— Естествено — продължи началникът замислено, — ако изведнъж се ядосате, ако ме ударите по главата с това преспапие, грабнете личната ми машина на времето… държа я на горния рафт в онзи шкаф… и се върнете при приятелите си в Сектор 3… аз не бих могъл да ви спра, нали?
— Моля?
Началникът се обърна към прозореца и остави преспапието на бюрото, така че Елдридж да може да го вземе.
