кожена обувка, точно като тези, които бяха на краката му.
После осъзна анахронизма.
Видя кой номер е и я обу. Ставаше му идеално, което правеше отговорът очевиден — при първото си пътуване беше минал от тук.
А защо беше оставил обувката?
Вътре имаше нещо — прекалено меко, за да е камък, прекалено твърдо, за да е парче от подплатата. Събу я и намери парче хартия. Разгъна го и видя собствения си почерк:
Каква глупост! Как се обръща човек към самия себе си? Скъпи Елдридж? Добре, да оставим обръщението. Ти ще прочетеш това, защото аз вече го прочетох и, естествено, го пиша, защото иначе не би могъл да го прочетеш, нито пък аз.
Виж какво, положението ти е лошо. Но не се безпокой. Ще излезеш цял и невредим. Оставям ти една машина на времето, която да те пренесе там, закъдето си тръгнал.
Въпросът е — къде съм тръгнал. Нарочно включвам машината преди да е минал половин час, за да се неутрализирам. Това означава, че машината ще остане тук, за да я използваш. А какво ще стане с мен?
Мисля, че знам. Все пак се страхувам — това е първата неутрализация, която преживявам. Безсмислено е да се тревожа. Знам, че всичко ще завърши както трябва, защото няма парадокси във времето.
Е, това е. Ще натисна бутона и ще се неутрализирам. Машината ще остане твоя. Пожелай ми щастие.
Да пожелае щастие на него! Елдридж скъса ядосано бележката и я хвърли.
Но Елдридж 1 се бе неутрализирал умишлено, което означаваше, че машината на времето все още беше някъде там!
Започна да търси в пещерата. Ако я намереше и натиснеше бутона, всичко щеше да е наред. Трябваше да я открие!
Няколко часа по-късно, когато стражите го измъкнаха навън, все още не я бе намерил.
Беше се събрало цялото село. Настроението беше приповдигнато. Глинените съдове минаваха от ръка на ръка и трима мъже вече бяха в несвяст. Стражите, които го водеха обаче, изглеждаха достатъчно трезви.
Заведоха го до широка плитка хлътнатина. В средата беше оформен жертвен олтар, украсен с шарки. В кръг около него бяха струпани сухи клони.
Блъснаха го в хлътнатината и започнаха танците.
На няколко пъти се опита да изпълзи навън, но всеки път го връщаха обратно. Танцуването продължи часове наред, докато и последният танцьор не падна от изтощение на земята.
Към ръба на хлътнатината приближи старец с факла в ръка. Размаха я и я хвърли вътре.
Елдридж я угаси. Заваляха още факли и клоните пламнаха. Оставаше му единствено да се качи на олтара.
Пламъците ставаха все по-големи и започнаха да го пърлят. Най-накрая, задъхан и с просълзени очи, не издържа повече — краката му се подгънаха и той падна.
Очите му бяха затворени и пръстите му стиснаха копчетата.
Погледна. Под крещящите шарки имаше машина на времето — несъмнено онази, която бе оставил Елдридж 1. Изглежда диваците я бяха взели за свещен обект.
Тя наистина имаше вълшебни свойства.
Докато я настройваше, огънят вече обхващаше краката му. Сложи пръст на бутона и се поколеба.
Какво го очакваше в бъдещето? Оставаха му само касетите с класическа музика, микрофилмите, картофите, семената от моркови и ръчните огледала.
Все едно. Беше стигнал дотук, щеше да отиде до края.
Натисна бутона.
Отвори очи и видя, че е на брега на морето. Вълните се плискаха в краката му, чуваше рева на прибоя.
Пясъчната ивица беше дълга и тясна, ослепително бяла. Океанът се простираше до безкрайността. Зад гърба му имаше палми, виждаше се растителност, типична за тропически остров.
Чу вик.
Огледа се, за да намери нещо, с което да се защити. Нямаше нищо, абсолютно нищо. Беше безпомощен.
От джунглата изскочиха хора и хукнаха към него. Крещяха нещо странно. Вслуша се.
— Добре дошъл! Добре дошъл!
Огромен кафяв мъж го прегърна мечешки и възкликна:
— Ти се върна!
По пясъка заприиждаха още хора. Изглеждаха приветливи. Мъжете бяха загорели от слънцето, а жените — стройни и красиви. Стори му се, че би искал да има тъкмо такива съседи.
— Донесе ли ги? — попита един мъж, задъхан от тичането по пясъка.
— Какво да съм донесъл?
— Семената от моркови. Обеща да донесеш. И картофите.
Елдридж ги извади от джобовете си.
— Ето ги.
— Благодаря ти. Мислиш ли, че ще виреят на този климат? Можем да направим…
— После, после — прекъсна го едрият мъж. — Сигурно си уморен.
Елдридж си спомни какво се бе случило след последното му ставане от сън през 1954 година. Имаше чувството, че са минали само ден-два, но в действителност периодът беше от няколко хиляди години. Бе преживял арести, бягства, опасности.
— Уморен съм — отговори. — Много.
— Може би искаш да се прибереш в къщата си?
— В моята къща?
— Разбира се. Онази с изглед към залива, която сам построи. Не помниш ли?
Елдридж се усмихна и поклати глава.
— Не помни!? — извика мъжът.
— Не помниш ли как играехме шах? — попита друг мъж.
— А как ловяхме риба?
— А празненствата?
— А танците?
— А състезанията с лодки?
Елдридж продължаваше да клати глава.
— Всичко това беше преди да се върнеш в своето собствено време — обясни едрият мъж.
— Преди да се върна? — попита Елдридж.
Тук имаше всичко, за което някога беше мечтал. Покой, топъл климат, удовлетворение, добри съседи. Бръкна в чувала и под ризата си. Книги и музика, добави мислено. Никой нормален човек не би напуснал място като това! Възникваше и един съществен въпрос:
— Защо се махнах от тук?
— Поне това би трябвало да помниш! — възкликна едрият.
— Боя се, че не помня.
Едно слабо русокосо момиче излезе напред.
— Наистина ли не помниш, че се върна, за да ме вземеш?
— Ти трябва да си дъщерята на Бекер. Момичето, сгодено за Моргел, което съм отвлякъл.
— Моргел само си мислеше, че е сгоден за мен — отвърна момичето. — И не си ме отвлякъл. Дойдох
