достойнство.
Но отчаянието му, така както и предишният му оптимизъм, беше прибързано. Чу някакви странни звуци и когато надигна глава, видя че група въоръжени мъже бяха атакували полицейската кола откъм гърба. Обърнали се да посрещнат опасността, мъжете в сини униформи бяха нападнати откъм фланга и унищожени до последния.
Бакстър излезе, за да благодари на спасителите си и откри, че ги води Пламена Щайнмец. Красивата бандитка не бе могла да забрави тихия чужденец. Въпреки мърморенето и възраженията на пияния си баща, тя бе проследила движението на Стийвън и бе дошла да го спаси.
Мъжете с черни шапки ограбваха района с шумни викове. Пламена и Стийв се оттеглиха в сенчестата самота на един изоставен ресторант на Хауърд Джонсън. Там, под увисналите оранжеви останки на отминалите по-приятни времена, двамата изпитаха тръпката на любовта. Тя обаче се оказа само една кратка, горчиво-сладка среща. Скоро Стийв Бакстър се хвърли отново в бесния водовъртеж на града.
8.
Напредвайки неуморно с притворени против разяждащия смог очи и стиснати устни, Бакстър стигна пресечката на 49-а улица и Осмо авеню. Тук обаче, само за миг, условията се промениха с ужасяващата скорост на този град-джунгла.
Докато пресичаше улицата, Бакстър чу дълбоко, ужасяващо ръмжене. Разбра, че светофарът е сменил цветовете. Шофьорите, изнервени от дните на очакване, без да обръщат внимание на минималните пречки, едновременно бяха натиснали газта. Стийв Бакстър се намираше в центъра на потока от автомобили.
Невъзможно беше да помръдне напред или назад по широкия булевард. Бакстър прецени мигновено, дръпна встрани един от капаците на канализацията и се вмъкна в отвора. Направи го може би за половин секунда. Над главата си чу писъкът на изкривен метал и тежкият сблъсък на колите.
Той продължи да си пробива път напред по канализационната система. Тя бе гъсто населена, но бе сравнително по-безопасна от пътищата на повърхността. Стийв срещна трудност само веднъж, когато един уличен тип го нападна в ъгъла на някакъв резервоар за утаяване на отпадъци.
Но научен от опита си, Бакстър събори нападателя си и взе кануто му — абсолютна необходимост в някои от по-дълбоките проходи. После продължи, като гребеше по целия път до пресечката на 42-ра улица с 8-о авеню, където един бърз поток го изведе на повърхността.
Сега вече дългоочакваната му цел бе на една ръка разстояние. Оставаше му само една пресечка. Една пресечка и той щеше да бъде на площад „Таймс“ пред Управлението по земите.
Но в този момент срещна последното, непреодолимо препятствие, което постави
9.
По средата на 42-ра улица, простирайки се без видим край от север на юг, имаше стена. Това беше някаква циклопска постройка, появила се внезапно, както беше нормално за нюйоркската архитектура. Бакстър научи, че това била едната страна на нов, гигантски строеж на жилища за богати хора от средната класа. По време на строителството му целият трафик към площад „Таймс“ бил изменен през тунела „Куинс- Батери“ и на изток през 37-а улица.
Стийв предполагаше, че новият път ще му отнеме не по-малко от три седмици и ще го принуди да мине през непознатия район на магазините за облекло. Сега осъзна, че състезанието за него е свършило.
Смелостта, упоритостта и правотата бяха победени. И ако не беше религиозен човек, Стийв Бакстър би се замислил за самоубийство. С неприкрита горчивина той включи малкия си транзистор и се заслуша в последните съобщения.
Четирима от състезателите вече бяха стигнали до Управлението. Петима други се намираха на няколкостотин метра от целта и се приближаваха към нея откъм юг, където пътят беше открит. И за още по- голямо разочарование на Стийв, той чу, че Фрайхоф Сент Джон е получил пълно опрощение от губернатора и сега пак е на път и приближава площада откъм изток.
В най-мрачния момент от живота си Стийв усети една ръка да се отпуска върху рамото му. Той се обърна и видя, че Пламена отново е до него. Въпреки че смелото момиче се бе заклело да няма повече нищо общо с него, бе дошло. Този нежен мъж със спокоен характер означаваше за нея нещо повече от гордостта й. Може би даже повече от живота й.
Какво можеше да се направи против тази стена? Нещо съвсем просто за дъщерята на един бандитски главатар! Щом човек не може да я заобиколи или пробие, значи трябва да я прескочи! И за тази цел тя бе донесла въжета, обувки, куки, чукове, лостове — пълен комплект алпинистко оборудване. Беше решила, че Бакстър ще има още един последен шанс, за да постигне мечтата си, и че тя, Пламена О’Рурке Щайнмец, трябва да го придружи и няма да приеме никакъв отказ!
Те се закатериха един до друг по гладката като стъкло стена на сградата. Съществуваха безброй опасности — птици, самолети, снайперисти, бандити — всички рискове на непредвидимия град. А далеч отдолу старият Пабло Щайнмец гледаше и лицето му бе като изрязано от гранит.
След една безкрайност от опасности те стигнаха до върха и започнаха да се спускат от другата страна…
И Пламена се подхлъзна!
Бакстър с ужас гледаше как стройното момиче пада към гибелта си върху площад „Таймс“ и се нанизва върху изострения връх на една антена на кола. Бакстър се спусна и коленичи до нея почти загубил ума си от мъка. А от другата страна на стената старият Пабло усети, че се е случило нещо непоправимо. Той потрепера, устните му се свиха от мъка и ръката му посегна несъзнателно към бутилката.
Едни силни ръце вдигнаха Бакстър. Без да разбира, той погледна нагоре и видя любезното червеникаво лице на федералния чиновник по земите.
За него бе трудно да осъзнае, че е приключил състезанието. Със странно притъпени чувства, той чу как нахалството и упоритостта на Сент Джон са предизвикали бунт в експлозивния бирмански квартал на изток от 42-ра улица и как Сент Джон бил принуден да потърси убежище в лабиринта от развалини на Градската библиотека, откъдето още не можел да се измъкне.
Но Стийв Бакстър по характер не беше присмехулник, дори това да бе единственият възможен отговор на заяжданията. Сега за него имаше значение само фактът, че е победил, че е достигнал Управлението по земите навреме, за да получи правата върху последния останал акър земя.
Всичко това му бе струвало много усилия и мъка, както и живота на Пламена.
10.
Времето беше милосърдно и след няколко седмици Стийв Бакстър вече не мислеше за трагичните събития от състезанието. Един правителствен самолет транспортира него и семейството му до град Корморан в планината Сиера Невада. От Корморан стигнаха с хеликоптер до спечелената земя. Чиновникът на Управлението по земите с набръчкано от годините лице ги посрещна и им показа новата собственост.
Земята им лежеше пред тях, обградена с ниска ограда, намираща се върху почти вертикален планински склон. Наоколо имаше други подобни огради, простиращи се докъдето поглед стига. Земята бе наскоро изсипана и сега представляваше гигантски редици насипи върху покритите с прах чукари на планината. Нито дърво или стръкче трева се виждаха. Но имаше къща, както бе обещано. По-точно това беше барака. Изглеждаше така, като че ли няма да издържи един по-силен дъжд.
Семейство Бакстър остана мълчаливо известно време. После се обади Адела:
— О, Стийв.
— Знам — каза Стийв.
— Това е новата ни земя — продължи Адела.
Стийв кимна.
— Не е много… красива — изрече несигурно той.
— Красива ли? Че какво от това? — заяви Адела. — Тя е
