в огромната черна тенджера изсипаха няколко пакета замразени зеленчуци. Старият Пабло Щайнмец, за да успокои въображаемата болка в дървения си крак, отпи голяма глътка от предварително приготвеното мартини. В тъмнината, встрани от огъня, се чуваше воят на самотен пудел, който си търси другарче.
Стийв и Пламена седяха малко встрани от останалите. Нощта беше тиха, като се изключи далечният вой на камионите за боклук, и ги обгръщаше с очарованието си. Пръстите им се докоснаха и съединиха.
Накрая Пламена проговори:
— Стийв, ти… Ти ме харесваш, нали?
— Ами, разбира се — отвърна Бакстър и плъзна ръка около раменете й с братски жест, който лесно можеше да бъде взет и за друго.
— Е, аз си мислех — продължи бандитката. — Мислех си… — Тя млъкна внезапно засрамена, а после продължи: — О, Стийв, защо не се откажеш от това самоубийствено състезание? Защо не останеш тук с мен! Аз си имам земя, Стийв. Истинска земя. Сто квадратни метра в района на централната гара на Ню Йорк! Аз и ти, Стийв, бихме могли заедно да отглеждаме там зеленчуци!
Бакстър бе съблазнен. Пък и кой ли не би се съблазнил? Той разбираше чувствата на красивата бандитка към себе си и не бе напълно безразличен към тях. Страховитата красота и гордият дух на Пламена Щайнмец дори и без допълнителното привличане на земята, която притежаваше, би могла лесно да спечели сърцето на всеки мъж. За миг той се поколеба и ръката му притисна раменете на момичето.
Но после фундаменталната лоялност взе връх. Пламена бе аромат на романс, блясък на екстаз, за какъвто мъжете мечтаеха цял живот. Но Адела бе негова любима от детинство, негова съпруга, майка на децата му, търпелива помощничка от дългите съвместни години. За мъж с характера на Стийв Бакстър не можеше да има друг избор.
Но великолепното момиче не бе свикнало да получава отказ. Разярена като ранена пума, тя заплашваше да изтръгне сърцето на Бакстър с ноктите си и да го изяде леко панирано. Огромните й блестящи очи и трепкащите гърди показваха, че това не е просто въображаема заплаха.
Въпреки това, тихо и внимателно, Стийв Бакстър продължи да я убеждава. И Пламена разбра натъжена, че никога нямаше да обикне този мъж, ако той не бе така отдаден на много високите си принципи, които обричаха желанията й на пълен провал.
Затова, когато на сутринта тихият чужденец настоя да си тръгне, тя не се противопостави. Даже се застъпи за него пред разярения си баща, който твърдеше, че Стийв е безотговорен луд, който трябва да бъде вързан заради собственото му добро.
— Няма смисъл, татко. Не виждаш ли? — попита го тя. — Той трябва да изживее живота си по своему, макар това да означава собствената му смърт.
Пабло Щайнмец отстъпи с ръмжене. И Стийв Бакстър отново продължи отчаяната си одисея.
6.
Той вървеше из центъра, блъскан и тъпкан до истерия, ослепен от блясъка на неона и хрома, оглушен от неспирния шум на града. Най-накрая стигна до място, където се виждаха противоречиви знаци:
ЕДНОПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ
НЕ ВЛИЗАЙ
НЕ ХОДИ ПО СРЕДАТА
ЗАТВОРЕНО В СЪБОТНИ И ПРАЗНИЧНИ ДНИ
ЗАТВОРЕНО ПРЕЗ СЕДМИЦАТА
ЛЯВОТО ПЛАТНО ТРЯБВА ДА ЗАВИВА ВЛЯВО!
Като се промъкна из тази бъркотия от противоречиви изисквания, той се намери изведнъж върху широката плоскост на мизерията, позната под името „Сентръл Парк“. Пред него, докъдето поглед стига, всеки квадратен сантиметър земя бе зает от мизерни бараки, смачкани палатки, мръсни кръчмички и шумни вертепи. Внезапното му появяване сред престъпните обитатели на парка предизвика забележки, никоя от които не бе в негова полза. Кой знае защо те бяха решили, че той е някакъв санитарен инспектор, дошъл да затвори маларичните им кладенци, да убие трихинозните им кучета и да ваксинира скрофульозните им деца. Около него се насъбра тълпа, която размахваше юмруци и заплашваше.
За негов късмет някакъв повреден тостер в централно Онтарио направи късо съединение и токът угасна. Сред последвалата паника Стийв успя да се измъкне.
Но сега пък се намери в район, където уличните знаци отдавна бяха унищожени, за да объркат данъчните власти. Слънцето бе скрито над блестящ бял покрив. И даже компас не би могъл да помогне заради близостта на огромни количества старо желязо, останало от легендарната система на градското метро.
Стийв Бакстър осъзна, че е напълно и безвъзвратно изгубен.
Но продължи напред със смелост, надвишавана единствено от неосведомеността му. Загуби броя на дните, през които скиташе из неназовани улици, покрай безкрайни каменни сгради, планини от стъкло, останки от автомобили и други подобни. Подозрителните жители отказваха да отговарят на въпросите му, опасявайки се, че може да е човек на ФБР. Той се тътреше напред, без възможност да си намери храна или вода, без възможност да си почине от страх, че тълпите ще го смажат.
Един любезен социален работник го спря, тъкмо когато Бакстър се готвеше да пие от някакъв заразен с хепатит фонтан. Този мъдър сивокос старец го нахрани в собствения си дом — колиба, построена изцяло от навити на рула вестници, в близост до покритите с мъх останки на центъра „Линкълн“. Той посъветва Бакстър да зареже необмисленото състезание и да посвети живота си на измъчените, загрубели, ненужни маси на човечеството, които пълзяха навсякъде около него.
Беше благородна идея и Стийв едва не се поддаде, но тъкмо тогава, като за късмет, чу последните резултати за състезанието по очуканото радио на социалния работник.
Много от състезателите бяха намерили смъртта си по убийствените градски улици. Фрайхоф Сент Джон бе затворен за писмена обида втора степен. А групата, която бе пресякла моста Веразано, внезапно била изчезнала сред заснежената пустош на бруклинските планини и досега не беше се чуло нищо за нея.
Бакстър разбра, че той продължава участието си в състезанието.
7.
Когато отново тръгна, духът му бе доста повдигнат. Но сега пък изпадна в самодоволство, което бе по- опасно от най-дълбоката депресия. Движейки се бързо на юг, той използва задръстването на улицата, за да стъпи върху експресната лента за движение на пешеходци. Направи го невнимателно, без сериозно да обмисли обстоятелствата.
Напълно убеден в правотата си, за най-голям свой ужас, той установи, че се намира върху еднопосочен път, където не бе разрешено отклоняване. Едва сега видя, че този път го водеше направо към
Положението изискваше незабавни действия. Вляво от него имаше гладка бетонна стена. Вдясно се намираше висока до кръста лента с надпис: „ЗАБРАНЕНО ПРЕХВЪРЛЯНЕТО МЕЖДУ 12 ЧАСА НА ОБЯД И 12 ЧАСА В ПОЛУНОЩ ВЪВ ВТОРНИК, ЧЕТВЪРТЪК И СЪБОТА“.
А днес беше вторник следобед — по време на забраната. И въпреки това, без да се колебае, Стийв прескочи бариерата.
Възмездието последва бързо и ужасно. Една полицейска кола в камуфлажни цветове изникна от една от известните градски засади. Тя се насочи към него, стреляйки безразборно в тълпата. (През тези нещастни години полицията бе длъжна по закон да стреля безразборно в тълпата, когато преследва някой заподозрян.)
Бакстър се скри в близкия магазин за бонбони. Там, разбрал неизбежността, той се опита да се предаде. Но това не бе разрешено, поради пълната липса на места в затворите. Дъждът от куршуми го принуди да остане залегнал, докато полицаите зареждаха минохвъргачките и огнехвъргачките си.
Изглеждаше като край не само на мечтите на Стийв Бакстър, а и на живота му. Легнал на пода сред едри боксьори и пияници, той предаде с молитва душата си на Господ и се приготви да посрещне края с